Паулу Коелю: Победителят е сам

— Вече се прибираш?

— Щях да си дойда и по-рано, ако нямаше задръстване.

Жасмин събува обувките си и ги хвърля на една страна, мята чантата на друга и ляга на леглото, без да свали роклята си.

— Най-важните думи на всички езици са кратки. „Да“ например. Или „Обич“. Или „Бог“. Думи, които излизат с лекота и запълват празнотите в нашия свят. Ала съществува още една дума — също съвсем кратка, — която много трудно произнасям, но сега ще го направя.

Поглежда приятелката си.

— Не.

Потупва с ръка леглото, за да я накара да седне до нея. Погалва я по косите.

— Думата „Не“ има славата на злонамерена, егоистична и не възвишена. Когато казваме „Да“, се смятаме за щедри, отзивчиви и възпитани. Но аз сега ти казвам „не“. Няма да направя онова, което искаш от мен, мислейки, че така ще съм по-добре. Разбира се, ти можеш да ми кажеш, че съм едва деветнайсетгодишна и още не се ориентирам в живота. Но на мен ми стига едно парти като днешното, за да разбера какво бих и какво не бих искала при никакви обстоятелства.

Никога не съм мислила да бъда модел. Още повече, никога не съм мислила, че мога да се влюбя. Зная, че любовта може да живее само ако е на свобода, но кой е казал, че съм нечия робиня? Аз служа единствено на сърцето си, затова товарът е лек и изобщо не ми тежи. Избрах те още преди ти да ме избереш. Впуснах се в приключение, което изглеждаше невъзможно, и без да се оплаквам, поех всички рискове — от обществените предразсъдъци до проблемите с моето семейство. Преодолях всичко, за да съм тук с теб тази вечер, да се наслаждавам на вкуса на победата от едно чудесно ревю и да разбера, че имам и други възможности в живота. Зная, че ги имам с теб.

Приятелката й ляга до нея и отпусна глава в скута й.

— Един чужденец ме накара да се замисля. Срещнах го тази вечер, докато бях там сама в тълпата, без да зная какво да кажа. Попитах го какво прави на партито, а той ми отвърна, че е изгубил любовта на живота си, дошъл е да я отведе, но вече не е сигурен дали иска точно това. Накара ме да се огледам наоколо — край нас имаше самоуверени хора, покрити със слава и завоевания. Каза ми: „Те не се забавляват. Смятат, че са стигнали до върха на кариерата си и неизбежното спускане надолу ги плаши. Забравили са, че пред тях е целият свят, който чака да бъде покорен. А са забравили, защото…“

— … защото са свикнали.

— Именно. Притежават много неща, но нямат мечти. Заобиколени са с решени проблеми, одобрени проекти, преуспяващи фирми, за които дори не е необходимо да се грижат. Сега им остава единствено да се страхуват от промяната. Затова ходят от парти на парти и от среща на среща — за да не им остава време да мислят. За да се виждат все със същите хора и да вярват, че всичко продължава постарому. Стабилността е заменила мечтите им.

— Съблечи се — казва приятелката й, без да коментира думите й.

Жасмин става, сваля дрехите си и се пъхва под завивките.

— Ти също се съблечи. И ме прегърни. Толкова много се нуждая от твоята прегръдка, защото днес мислех, че ще ме оставиш да си тръгна.

Приятелката й сваля дрехите си и гаси лампата. Жасмин веднага заспива в прегръдките й, докато тя остава будна известно време. Гледа тавана и мисли, че понякога едно момиче на деветнайсет е по-мъдро от жена на трийсет и осем. Да, колкото и да се страхува, колкото и неуверена да се чувства в този момент, е принудена да порасне. Срещу себе си ще има могъщ неприятел — XX със сигурност ще й създаде всякакви възможни затруднения, за да й попречи да участва в Седмицата на модата през октомври. Първо ще се опита да купи марката й. Тъй като това ще е невъзможно, ще се опита да я злепостави пред Федерацията, като каже, че не е удържала на думата си.

Следващите месеци ще са много трудни.

Но онова, което XX, както и никой друг на света не знае, е, че тя притежава абсолютната и пълна власт да победи всички трудности — притежава любовта на жената, която сега е сгушена в ръцете й. За нея би направила абсолютно всичко, освен да убие човек.

С нея е способна на всичко — включително да победи.

Частният самолет на неговата компания вече е с включени двигатели. Игор заема любимото си място — втори ред, ляво — и чака да отлетят. Когато светлините за коланите угасват, той отива до бара, налива си щедро количество водка и я изпива на един дъх.

За миг се замисля дали наистина е изпратил правилно съобщенията на Ева, докато рушеше световете край себе си. Дали не е трябвало да бъде по-ясен, оставяйки някоя бележка или име, или нещо подобно? Прекалено е рисковано — можеха да го сметнат за сериен убиец.