Паулу Коелю: Победителят е сам

От друга страна, за какво започнаха да репетират горе? Не разбират ли, че силната музика ще им попречи да чуят изстрела? И дали изобщо ще различат един изстрел от многото изкуствени шумове, с които в момента мърсят — да, точно тази е думата, мърсят, тровят, цапат — атмосферата?

Мъжът отново се е укротил и това е много по-опасно, отколкото ако беше продължил да говори, за да освободи малко по малко сърцето си от горчивината и омразата. Отново претегля възможностите, трябва да действа в следващите секунди. Да се хвърли върху Ева и да сграбчи оръжието, докато още небрежно го държи в скута си, макар и пръстът му да е върху спусъка. Да замахне напред. Игор ще се отдръпне стреснат и тогава Ева няма да е на пътя на куршума. Той ще вдигне ръка към него, ще насочи оръжието, но Хамид вече ще е достатъчно близо, за да го хване за китката. Всичко това ще се случи за една секунда. Сега.

Може пък това мълчание да означава нещо положително, може да се е разсеял. А може и да е началото на края.

Сега.

В първата част от секундата мускулът на лявото му бедро се напряга максимално, изтласквайки го бързо и яростно по посока на Абсолютното зло. Тялото му сякаш се смалява, когато се хвърля в скута на жена си с протегнати напред ръце. Първата секунда продължава и той вижда, че оръжието е насочено право в главата му — движението на мъжа се оказа по-бързо, отколкото си мислеше.

Тялото му продължава да лети към оръжието. Трябваше да си поговорят по-отдавна — Ева никога не му беше разказвала за бившия си съпруг, сякаш той принадлежеше към минало, за което не искаше да се сеща при никакви обстоятелства. Въпреки че всичко се случва като в забавен каданс, той се дръпва назад с бързината на котка. Пистолетът не трепва.

Първата секунда стига до своя край. Той вижда движението на пръста, но не чува никакъв звук. Усеща само някакъв натиск, който чупи черепа му в средата на челото. От този момент нататък неговата вселена угасва и заедно с нея си отиват спомените за младежа, който мечтаеше да се издигне, идването му в Париж, баща му с магазина за платове, шейхът, борбите за място под слънцето, ревютата, пътуванията, срещата му с любимата жена, дните с вино и рози, усмивките и сълзите, последната луна, очите на Абсолютното зло, уплашените очи на жена му — всичко изчезва.

— Не викай. Не казвай нито дума. Успокой се.

Разбира се, че няма да вика и няма нужда да я моли да се успокои. Тя е в шок — като животно въпреки бижутата и скъпата рокля. Кръвта й вече не циркулира със същата скорост, лицето й пребледнява, гласът й се губи, а кръвното й налягане започва да пада. Знае точно какво чувства — той вече е преживял това, когато видя автомата на афганистанеца да се насочва към гърдите му. Пълно вцепеняване и невъзможност за каквато и да било реакция. Спаси го един негов другар, който стреля пръв. И до ден-днешен беше благодарен на мъжа, който спаси живота му. Всички мислеха, че е негов шофьор, а в действителност имаше много акции в компанията, винаги си приказваха, дори и този следобед — той се беше обадил по телефона да попита дали Ева е дала някакъв знак, че е получила съобщенията.

Ева, бедната Ева. Сега в скута й умира човек. Човешките същества са толкова непредвидими, реагират като онзи глупак, който знаеше, че изобщо няма шанс да го победи. Оръжията също са непредвидими — смяташе, че куршумът ще излезе от другата страна на главата заедно с част от мозъка, но заради ъгъла, под който стреля, той трябва да е минал през мозъка и да се е отклонил в някоя кост, навлизайки в тялото, което се тресе неовладяно без видим кръвоизлив.

Навярно конвулсиите, а не изстрелът докарват Ева до това състояние. Рита тялото и стреля в тила му. Конвулсиите спират. Мъжът заслужава достойна смърт, защото бе смел до края.

Двамата са сами на плажа. Той коленичи пред нея и опира пистолета в гърдите й. Ева не помръдва.

Винаги си беше представял различен край на тази история. Мислеше, че тя ще разбере посланията. Че ще даде нов шанс на щастието. Беше мислил за всичко, което ще каже тогава, когато най-сетне се озоват — както бяха сега — сами, загледани в спокойното Средиземно море, усмихнати и разговарящи.

Думите няма да останат неизказани, макар сега да са абсолютно безполезни.

— Винаги съм си представял, че отново ще се разхождаме хванати за ръце в някой парк или по брега на морето и че най-накрая ще си кажем любовните думи, които бяхме отложили. Че ще вечеряме навън веднъж седмично, че ще пътуваме до места, където никога не сме били, само заради удоволствието да откриваме заедно нови неща. Докато те нямаше, преписвах стихове в една тетрадка, за да мога да ги шепна в ухото ти, докато заспиваш. Написах писма, в които споделях всичките си чувства — щях да ги оставя на място, където да ги откриеш и да разбереш, че не съм те забравил нито за ден, нито за миг дори. Щяхме заедно да обсъдим проектите за дома, който смятах да построя само за нас на брега на езерото Байкал — зная, че имаше много идеи. Планирах частно летище, щях да оставя на добрия ти вкус цялото обзавеждане. На теб, жената, която осмисли моя живот.