Паулу Коелю - Победителят е сам

Савой веднага изпълнява нареждането. В това време получава съобщение на мобилния си телефон: Европол има нужда от още време, за да установи исканите лаборатории. Три работни дни минимум.

— Моля да ми пратите това в писмен вид. Не желая да нося отговорност в случай на нови инциденти.

Засмива се. Иска да изпратят едно копие и на чуждия агент, тъй като за него няма никакво значение. С пълна газ отива до хотел „Мартинес“, оставя колата си на входа, така че блокира алеята. Портиерът протестира, но той му хвърля ключовете, за да я паркира, показва полицейската си карта и влиза на бегом.

Качва се до бара на първия етаж, където един полицай чака с управителката и един сервитьор.

— Колко време ще стоим тук? — пита управителката.

Той не й обръща внимание, а пита сервитьора:

— Сигурен ли сте, че убитата жена, която показаха по новините, е седяла тук днес следобед?

— Да, почти съм сигурен. На снимката изглежда по-млада и косата й е боядисана, но аз съм свикнал да запаметявам лицата на клиентите си, в случай че някой реши да си тръгне, без да плати.

— Сигурен ли сте, че е била с госта, който е резервирал масата?

— Напълно. Мъж на около четирийсет години, елегантен, с прошарена коса.

Сърцето на Савой ще се пръсне. Обръща се към управителката и полицая.

— Да отидем до стаята му.

— Имате ли заповед за обиск? — пита управителката.

Нервите му повече не издържат:

— Нямам! Не попълвам хартии! Знаете ли какъв й е проблемът на нашата страна, госпожо? Всички са много изпълнителни! Всъщност това не е само наш проблем, а на целия свят! Нямаше ли да се подчините, ако пратят сина ви на война, госпожо? Синът ви нямаше ли да се подчини? Ето! И тъй като сте толкова изпълнителна, моля да ме придружите или ще ви обвиня в съучастничество!

Жената май се стряска. Заедно с полицая отиват до асансьора, който в момента слиза надолу, спирайки на всеки етаж, без да разбира, че един човешки живот може би зависи от скоростта, с която ще реагират.

Хукват към стълбите, управителката се оплаква, тъй като е на високи токчета, но той й казва да се събуе и да го последва. Качват се по мраморните стъпала, държейки се за бронзовите парапети, минават през елегантните фоайета. Хората, които чакат пред асансьора, се питат каква е тази боса жена и защо един униформен полицай тича така. Дали не се е случило нещо сериозно? Казват си, че този фестивал съвсем е западнал, хотелите не подбират гостите си, а полицията се държи така, сякаш нахлува в бардак. Щом имат възможност, ще се оплачат на управителката.

Не знаят, че тя е тази боса, която тича нагоре по стълбите.

Най-накрая се озовават близо до вратата на апартамента, където е настанен убиецът. През това време шефът на хотелската охрана вече е пратил някого да провери какво става. Той разпознава управителката и пита дали може да помогне с нещо.

Савой го моли да говори по-тихо, но да, може да помогне. Има ли оръжие? Човекът казва, че няма.

— И все пак останете.

Говорят шепнешком. Управителката е инструктирана да почука на вратата, докато тримата — Савой, полицаят и човекът от охраната — стоят тихо до стената отстрани. Савой вади своето оръжие от кобура. Полицаят прави същото. Управителката почуква няколко пъти. Отговор няма.

— Трябва да е излязъл.

Савой я моли да отвори със своя ключ. Тя обяснява, че не е подготвена за такова нещо, но дори и да беше, би отворила вратата само с позволението на генералния директор.

За първи път той е любезен.

— Няма значение. Сега искам да сляза и да остана в залата за наблюдение заедно с охраната на хотела. Той рано или късно ще се върне и бих искал да съм първият, който ще го разпита.

— Долу имаме фотокопие на неговия паспорт и номера на кредитната му карта. Защо толкова се интересувате от този мъж?

— Това също е без значение.

На половин час път с кола от Кан, в друга държава, където се говори същият език, използва се същата парична единица, няма граничен контрол, но има съвсем различна политическа система от френската — властта е в ръцете на принц, както едно време, — един мъж седи пред своя компютър. Преди петнайсет минути е получил електронно писмо, с което му съобщават, че е бил убит прочут актьор.

Морис гледа снимката на жертвата, изобщо няма представа кой е, отдавна не е ходил на кино. Но навярно е някой важен, тъй като в един от новинарските портали вече са качили информация за убийството му.

Въпреки че сега е пенсионер, за него подобни казуси са като игра на шах, в която рядко се оставя противникът да го победи. Не се касае за неговата кариера, а за самоуважението му.