Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

Докато чаках в колата пред къщата му, аз проведох въображаем разговор с него. Виждах лицето му със същата яснота, с която виждах и цифрите на таблото.

Не си в състояние да изпитваш никакви чувства, нали?

О, напротив. Изпитвам екстаз. Изпитвам разтърсващ емоционален връх, когато отвличам нова жена. Изпитвам различни степени на възбуда, предвкусване, животинска радост. Изпитвам невероятно чувство на свобода, каквото повечето хора никога няма да изпитат.

Но не и вина?

Виждах го как се хили. Всъщност бях виждал това хилене и преди. Аз знаех кой е той.

Отново бях започнал да мисля като чудовищата. Бях се превърнал в убиец на дракони. Ненавиждах тази отговорност. Ненавиждах и тази част от мен, която се превръщаше в чудовище. Но нищо не можех да направя, за да спра, след като веднъж бях стигнал дотук.

Аз бях пред къщата на Казанова в Дърам. Чуковете на страха леко потропваха в сърцето ми. Чаках го от четири нощи.

Без партньор. Без път за връщане назад.

Никакви проблеми засега. Можех да бъда не по-малко търпелив от него.

Сега аз бях излязъл на лов.

Поех си рязко и дълбоко въздух и се почувствах леко замаян. Ето го!

Казанова излизаше от къщата си. Наблюдавах лицето му, наблюдавах езика на тялото му. Той беше самоуверен, напълно сигурен в себе си.

Детектив Дейви Сайкс спокойно се приближи до колата си малко след единайсет часа на четвъртата нощ. Беше силен мъж, атлетичен. Носеше дънки, тъмно яке, високи черни маратонки. Качи се в десет-дванайсетгодишна тойота кресида, която държеше в гаража си.

Тойотата явно беше неговата кола за волни пътешествия, неговият файтон, анонимният автомобил за качване на стопаджийки. „Съвършени престъпления“. Дейви Сайкс имаше изработена технология на поведението. Беше детектив в това разследване повече от дванайсет години. Беше наясно, че ФБР ще разследва всеки местен полицай, след като поеме случая. И се беше подготвил със „съвършено“ алиби. Сайкс дори беше променил датата на едно от отвличанията, за да „докаже“, че е бил извън града, когато се е случило.

Запитах се дали сега ще дръзне да преследва нова жена. Дали вече е излизал, за да дебне и ловува? Какво чувстваше? Какво си мислеше точно в този момент, питах се аз, докато гледах как тъмната тойота излиза на заден ход от гаража. Дали Рудолф му липсваше? Щеше ли да продължи сам тяхната игра, или щеше да я прекрати? Способен ли беше да спре играта?

Толкова силно исках да го хвана. В началото на разследването Сампсън беше казал, че случаят е прекалено личен за мен. Той беше прав. Никога досега не бе имало по-личен случай.

Опитах се да мисля така, както може би разсъждаваше той. Опитах се да вляза в неговия ритъм. Подозирах, че вече си е набелязал нова жертва, макар да не смееше още да я отвлече. Дали и тя беше някоя умна и красива колежанка? Може би сега щеше да промени стила си. Едва ли. Той прекалено много обичаше своя живот.

Карах по петите на чудовището по тъмните пусти улици в югозападната част на Дърам. Кръвта пулсираше в главата ми. Не чувах почти нищо друго. Карах с изгасени фарове, докато Дейви Сайкс се движеше по страничните улички. Може пък да беше излязъл само до кварталната кръчма за цигари и бира.

Мислех си, че най-сетне съм разбрал какво се е случило през 1981 година и вероятно съм разгадал убийството на златната двойка, шокирало университетската общност в Чапъл Хил. Уил Рудолф е планирал и извършил двете жестоки сексуални убийства, докато е бил студент. Той се е „влюбил“ в Роу Тиърни, но тя си е падала по футболни звезди. Детектив Дейви Сайкс се е срещнал с Рудолф и го е разпитал по време на последвалото полицейско разследване.

В определен момент той е започнал да споделя своите тъмни, забранени тайни с блестящия студент по медицина. Всеки от тях е разбрал за другия. Чувствали са го, усещали са го. И двамата отчаяно са копнеели да споделят своите тайни с някого. И изведнъж са се открили взаимно. Близнаци.

Сега аз бях убил единствения му приятел. Искаше ли Дейви Сайкс да ми отмъсти? Знаеше ли, че карам след него? Какво си мислеше в този момент? Исках да заловя не само него, исках да пленя мислите му.

Казанова зави по шосе №40 и се отправи на юг. Според лъскавите бели надписи на зелен фон край пътя, той пътуваше към Гарнър и Маккълърс.

Отклони се от шосето на изход №35, на който пишеше с дебели букви „Към Маккълърс“. Беше изминал петдесетина километра. Наближаваше единайсет и половина. Часът на вампирите.