Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

Дрезгав вопъл се надигна от гърлото на Джентълмена. Познах звука на предсмъртния хрип, когато отново сложих маската върху лицето на чудовището.

Това беше дива, ликуваща сцена, която никога няма да забравя. Най-близките роднини и приятели на отвлечените жени през цялата нощ пристигаха едни след други в медицинския център на „Дюк“. На стръмните поляни пред болницата и на паркинга до Ъруин Стрийт се събра огромна развълнувана тълпа от студенти и граждани, които останаха и след полунощ. За мен това бяха образи, които само смъртта може да изтрие.

Хората размахваха снимки на оцелелите момичета и ги издигаха на плакати. Преподаватели и студенти се държаха за ръце и пееха религиозни химни и „Дайте шанс на мира“. Поне за една нощ всички решиха да забравят, че Казанова е все още някъде сред тях. Аз също се опитах да забравя.

Сампсън беше жив и се възстановяваше в болницата. Също и Кейт. Хора, които изобщо не познавах, идваха и горещо ми стискаха ръката в неочаквано придобилата празничен вид болница. Бащата на една от оцелелите жертви се свлече и се разрида в ръцете ми. Никога не съм се чувствал толкова щастлив от факта, че съм полицай.

Взех асансьора до четвъртия етаж, за да посетя Кейт. Преди да вляза в стаята й, поех дълбоко дъх. Тя приличаше на тайнствена мумия с всички тези бинтове и превръзки по главата. Състоянието й се стабилизираше. Нямаше да умре, но още беше в кома.

Взех ръката й и започнах да й разказвам новините от дългия ден.

— Отвлечените жени са освободени. Ние със Сампсън бяхме в къщата. Те са в безопасност, Кейт. Сега е твой ред да се върнеш при нас. Тази нощ ще бъде добра — прошепнах й аз.

Копнеех да чуя гласа й отново, поне още веднъж. Но от устните й не се отрони никакъв звук. Запитах се дали може да ме чуе, или да разбере какво й говоря. Целунах я нежно, преди да си тръгна.

— Обичам те, Кейт — прошепнах аз, наведен над бинтованата й буза. Съмнявах се, че може да ме чуе.

Сампсън се намираше на долния етаж. Човекът Планина вече беше излязъл от операционната и състоянието му бе оценено като „добро“.

Той беше буден и бодър, когато влязох да го видя.

— Как са Кейт и останалите жени? — попита. — Аз съм почти готов да си тръгна оттук.

— Кейт още е в кома. Току-що бях в стаята й. Твоето състояние е добро, ако това те интересува.

— Кажи на докторите да ми завишат оценката на отличен. Чух, че Казанова избягал.

Той започна да кашля и можех да се закълна, че това го вбеси.

— Спокойно. Ще го пипнем.

Знаех, че е време да си ходя.

— Не забравяй да ми донесеш слънчевите очила — спря ме той на вратата. — Много е светло тук. Имам чувството, че съм пред лицето на Господа.

В девет и половина се върнах в болничната стая на Шуши. Сет Самюъл беше там. Двамата представляваха впечатляваща гледка.

— Како Шуши! Како Шуши!

Чух познат глас зад себе си и това беше най-хубавият звук на света. Нана, Сила, Деймън и Джани — всички се скупчиха в стаята. Бяха долетели от Вашингтон. Сила се разплака, като видя детето си. Видях, че и мама Нана пророни няколко сълзи. След това Сила и Нейоми придадоха ново значение на думата „прегръдка“.

Моите деца гледаха кака си Шуши, отпусната в плашещото ги болнично легло. Виждах страха и смущението в малките им очи и особено в очите на Деймън, който се опитваше да надмогне всички форми на несигурност в живота си. Отидох при децата си и ги обгърнах с ръце. Притиснах ги с всичка сила.

— Здравей, синко! Как е моята Джани? — попитах аз.

За мен нищо не може да се сравни със семейството, дори приблизително.

— Ти намери кака Шуши — прошепна Джани в ухото ми. Тя ме прегърна силно с яките си крачета и ръчички. Беше по-развълнувана дори от мен.

Случаят не беше приключил за мен. Работата беше свършена наполовина. Два дена по-късно аз с нежелание се отправих по добре утъпканата пътека през гората, отделяща шосе номер 22 от подземната къща. Офицерите от местната полиция, с които се разминавах по пътя, бяха мрачни и мълчаливи. Те вървяха с тежка стъпка и отпуснати ръце, без да разговарят помежду си, с лица, лишени от цвят и чувства.

Бяха се сблъскали с чудовищата с човешки облик, и то в най-интимната им обител. Бяха видели ужасяващите дела на доктор Уил Рудолф и на другото чудовище, което си бе избрало името Казанова. Някои от тях бяха изследвали педя по педя къщата на ужасите.

Повечето местни полицаи вече ме познаваха. Аз бях постоянен участник в битката им с адския огън. Някои ми кимаха или ми махаха за поздрав. Аз им махах в отговор.