Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част I - Предсказанието)

— И защо така? — питаше невинно той в началото, но неизменно му отвръщаха с въпроса, дали пада от луната и къде се е губил в последните трийсет години — от смъртта на цар Атал до ден-днешен. Всеки път му се налагаше да разправя измислици за дългите си странствания из страните на север от Евксинския понт, спокоен, че дори да се намери някой многознайко да го разпитва за действителното състояние на Олбия или Кимерия, той ще знае как да го постави на мястото му.

— В Рим — разправяха му другарите по чашка — паричните дела се водят от двама много високи управници, наречени цензори. Избира ги целият народ — не ти ли се струва малко странно, — но преди това трябва задължително да са били консули. Сам разбираш, че са важни клечки. Във всеки нормален гръцки град с държавните финанси се занимават обикновени чиновници, на които това им е работата. А при римляните въпросните цензори може допреди година да са командвали цели армии, но в същото време да си нямат и понятие от търговия. Но целият контрол над държавната хазна минава в ръцете им и в продължение на пет години само те могат да сключват договори от името на държавата.

— Договори ли? — смръщи се недоверчиво източният деспот.

— Точно така, договори. Договори като всички останали, с тази разлика, че се сключват между частни предприемачи и римската държава — обясняваше пергамският търговец, с когото Митридат разговаряше в една от многото таверни в града.

— Страхувам се, че вече доста време съм прекарал в страни, управлявани от царе — оправдаваше се понтиецът. — Толкова ли няма римската държава достатъчно служители, които да й ръководят делата?

— Само магистратите — консули, претори, едили и квестори, — но те се интересуват само от едно — хазната да е пълна. — Търговецът вдигна презрително рамене. — Разбира се, приятелю, често действителната им цел е собствените им кесии да са пълни!

— Продължавай, това ми е интересно.

— Всички наши беди са по вина на Гай Гракх.

— Кой, онзи от братята Семпронии?

— Именно. По-малкият от двамата. Той прокара специален закон данъците в Азия да се събират от специални частни сдружения. По този начин, разсъждавал той, римската държава щяла да си получава дължимото, без да си харчи парите за бирници. Така се родиха нашите азиатски публикани — хората, от които зависи събирането на данъците в провинцията. Римските цензори само обявяват на желаещите да сключат договори според изискванията на държавата. В случая в нашата провинция това означава каква е общата сума, която хазната иска да бъде внесена в нея за идните пет години, което не означава, че това е сумата, действително събрана от населението на провинцията. Действителната сума се определя, както им скимне на самите сдружения, заинтересовани естествено да се облажат възможно най-много. Те плащат на хазната необходимото, но за себе си задържат всичко отгоре. И така, събират се те със сметала в ръце и започват да изчислява колко пари могат да се изстискат от азиатската провинция за следващите пет години. След като изчисленията бъдат готови, началникът им отива в Рим и прави предложение за договор на цензорите.

— Прощавай, че не разбирам, но за какво са всички тези изчисления и предложения, след като държавата сама определя размера на данъците, които иска да получи?

— А — а, но, скъпи приятелю, трябва да знаеш, че официално обявената цена е само минимумът , който хазната е склонна да утвърди! Всяко сдружение на публикани обаче начислява върху този минимум достатъчно тлъсти сумички, за да привлече погледа на хазната върху себе си и да си сключи желаните договори. И да си запази допълнителните печалби за себе си.

— Аха, разбирам — изсумтя недоволно Митридат. — И съответно договорите се сключват с тези, които предлагат най-много?

— Точно така.

— Но цифрата, която се предлага на хазната, включва ли допълнителната печалба за сдружението?

Търговецът се засмя при този въпрос.

— Разбира се, че не, приятелю! Наддаващият споменава само сумата, която възнамерява да плати на държавата. Онова, което сдружението смята да запази за себе си, е негова тайна или поне цензорите никога няма да тръгнат да се интересуват от действителния му размер. В Рим само организират наддаването и който предложи най-много на хазната, той печели. Това е всичко!

— А не се ли е случвало някой път цензорите да сключват договор не със сдружението, предлагащо най-много, а с някое друго?