Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част I - Предсказанието)

— Изгорете ги — нареди накрая той на войниците си. — И омесете пепелта с кръвта им. Догодина реколтата по тези места ще бъде много богата. Нищо не се отразява по-добре на почвата от човешка кръв и кости.

Следващата му работа бе да се провъзгласи за цар на Галатия с мисълта, че сред разпръснатите като стадо без пастир галати няма да има кой да му съперничи за титлата.

Буквално на следващия ден Митридат изчезна вдън земя. Дори най-приближените му хора не знаеха къде се е дянал господарят им, нито какво е намислил. Беше оставил писмо, в което заповядваше Галатия да бъде окончателно прочистена от войнстващи келти, дружинниците му да се приберат в Амазия, а царицата да прати човек от Синоп за сатрап на новозавладяната понтийска област Галатия.

Отново облечен като търговец, яхнал не съвсем охранен кафяв жребец и водещ след себе си магаре да му носи дрехите за смяна и загубения му роб — келт, който дори не знаеше името на господаря си, Митридат се появи един ден не другаде, а в Песин. В светилището на Кубаба Кибела, Великата майка, той разкри истинската си самоличност пред Батацес и спечели архигалоса за своето дело. От жреца можа да се сдобие най-вече с интересна информация по въпросите, които го вълнуваха, а след като двамата се сбогуваха, Митридат потегли надолу по течението на Меандър, за да се озове в Римска Азия.

Любознателният пътешественик не пропусна нито един по-важен град в Кария. Едрият, вечно задаващ въпроси, но пестелив със своите отговори източен търговец се местеше от селище на селище, прекарвайки като че ли повечето от времето си да налага глупавия си роб, но в действителност внимателно запомняйки всяка подробност от пейзажа и най-вече сведенията, които приказливите уста му предлагаха. Непознатият не пропускаше случай да седне на една маса с други търговци в странноприемниците, където отсядаше, шляеше се безцелно по пазарища и дюкяни не толкова да търгува, колкото да си приказва с колеги, обикаляше кейовете на егейските пристанища, за да рови из балите със стока или да отгатва с носа си какво вино се крие в запечатаните амфори. Флиртуваше със селските девойки и която се престрашеше да утоли плътските му желания, оставаше щедро възнаградена за услугите си. С най-голяма охота търговецът слушаше разказите за несметните богатства на храмове, като например тези на Асклепий в Кос и Пергам или на Артемида в Ефес, за бездънната хазна на остров Родос.

От Ефес непознатият се насочи на север към Смирна и Сарди, докато най-сетне не се озова в Пергам, столицата на римската провинция, забодена като блестяща диамантена игла на върха на едноименната планина. Там за пръв път в живота му се случи да види римски войници — дворцовата охрана на управителя. Никой в Рим не смяташе азиатската провинция за опасна зона, затова отбраната се осигуряваше от местни хора, организирани в спомагателни легиони и в дружини от доброволци. Истинските римляни бяха точно осемдесет на брой и търговецът дълго ги наблюдава как се движат напред — назад по улицата със своята вдървена, равномерна крачка, с ризниците, късите мечове и тънковърхите им копия. Пак в Пергам странникът за пръв път видя човек, облечен в тога с пурпурен ръб. Ставаше дума за самия управител, придружаван от ликтори в моравочервени туники, всеки от които носеше на лявото си рамо снопче пръчки, между които се подаваше брадва. Уж управителят можел да разполага с живота на хората около себе си, а в очите на Митридат човечецът се отнасяше много почтително с определена част от съгражданите си, нищо че те ходеха облечени само в бяло и не се придружаваха от никаква охрана. Както пришълецът трябваше да научи, това били тъй наречените публикани , изпълнителни представители на съдружията, които се занимавали със събирането на провинциалните данъци. По наперената им походка, с която обикаляха равните, павирани улици на Пергам, човек можеше да си помисли, че не Рим, а те самите владеят провинцията.

Разбира се, Митридат не отиде чак дотам в любопитството си, че да заговаря някоя от тези августейши особи — отдалеч си личеше, че ги гонят далеч по-важни дела от това, да си дрънкат на улицата с непознат и недотам вдъхващ доверие източен търговец. Но това не му пречеше да запомня лицата им, когато го задминаваха, наобиколени от цяла свита писари, и да ги обсъжда посвоему в кръчмичките с клиентела от по-долните слоеве на пергамското общество.

— Направо ни смъкват кожата от гърба — жалваха му се не един и двама събеседници, докато най-сетне критичният към всичко чуто Митридат се убеди, че това си е самата истина, а не плод на нечие лично недоволство или чисто и просто хорска злоба.