Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част I - Предсказанието)

Само като го видяха как нахълтва в атрия, робите се пръснаха във всички посоки, а жена му, без да посмее да изрече и дума, се скри в стаята си. Сякаш цялата къща се спотаи дълбоко в себе си да не би с нещо да наруши злокобното мълчание, което господарят донесе със себе си. Сула се насочи право към кабинета си, където беше поставил малките дървени макети на храмове, криещи спомените за предците му. Спря се пред шкафчето с маската на отдавна починалия фламен Диалис и бръкна в чекмеджето, умело скрито под стъпалата към храма. Първият предмет, които напипаха пръстите му, беше малко стъклено шишенце; той го извади и постави внимателно върху дланта си. Между зеленикавите стени мърдаше някакво безцветно желе. Впери поглед в него и застина.

Нито можеше да каже колко време е прекарал да се взира в предмета в ръката си, нито можеше да си спомни за какво беше мислил. Навярно просто чакаше яростта да отмине. Или не беше ярост, а болка? Или дълбока печал? Или убиващото го чувство за самота? Лека — полека огънят в душата му започна да изтлява, да се превръща на въглен, въглените изстинаха и най-накрая се оказаха само парченца натрошен лед. Едва тогава се изправи лице в лице със своята безпомощност. Това убийство, което му помагаше в нужда, но и го утешаваше в мигове на отчаяние, той не можеше да го извърши спрямо жена от своята класа. В случая с Юлила, както и с Елия, поне се утешаваше с мисълта, че ако не друго, то поне им е съсипал живота, дори със задоволство си припомняше, че и да не бе убил лично първата си жена, то поне беше пряка причина за смъртта й; нямаше съмнение, че ако не беше видяла с очите си срещата му с Метробий, тя щеше да продължи да води безсмисленото си съществувание, наливайки се с вино от сутрин до вечер и гледайки мъжа си със своите празни жълтеникави очи, в които се четеше вечният й мълчалив укор. Но Аврелия навярно лесно щеше да се отърси от спомена за него — всеки път, когато Сула е напускал дома й след поредното посещение, тя го е забравяла, за да се върне към ежедневието си. Навярно и днес, след като той затръшна вратата й завинаги зад гърба си, тя е погребала мисълта за няколкото секунди слабост и се е върнала в познатата си кожа. Утре едва ли щеше да си спомня, че съществува човек Луций Корнелий Сула. Такава си беше Аврелия. Кучета я яли! Нека пукне вещицата!

И докато сипеше наум разни безполезни, стари като света клетви, Сула изведнъж разкриви лице в едва ли не доволна усмивка. Аврелия не можеше да го утеши. В нейния случай той се бе представил по най-смешния, по най-жалкия начин. Дори в плен на ужасните си мисли да се помолеше на боговете сами да превърнат желанието му за убийство в дело, той пак нямаше да намери онези тайнствени и ужасни заклинания, които да ги накарат да забележат нещастието му на смъртен. Нещо повече, той не можеше да убие Аврелия дори в душата си. Тя продължаваше да гостува на съзнанието му, а се налагаше на всяка цена да я изпъди, преди да е заминал за Испания, за да не се сложи веднъж завинаги край на мечтите му за политическа кариера. За целта обаче му беше нужно нещо, което да замести неизживения екстаз, че е успял да разруши стените на Аврелиината крепост! Това, че всичко бе започнало в мига, когато той улови погледа й там, на масата с гроздето, че преди това нито за миг не му бе минавала мисълта да я съблазни, не означаваше нищо. Страстта му се бе запалила за секунда, но затова пък пламъците й го бяха обхванали толкова здраво в задушливата си прегръдка, че му трябваха неимоверни усилия да избяга от парещите им езици.

При това трябваше да се отърси още тук, в Рим. В Испания щеше да е много късно. Ако изобщо беше възможно Сула да получи някакво удовлетворение, трябваше да го стори веднага. Отидеше ли на война, щеше да забрави мъката си, зает с други мисли, може би заради смъртта, която го дебнеше отвсякъде, или заради надеждата, че ще постигне нещо повече. Удовлетворение му трябваше сега — дори не само заради Аврелия, но най-вече за трите години, прекарани в скука и еднообразие. Както преди време, така и сега му се искаше да сложи край на скуката с някое ново, още по-коварно убийство. Убийство, което да означава нещо.

Сула изпадна в змийска летаргия; пред очите му се появяваха образите както на някогашните му жертви, така и на онези, които беше помилвал: Юлила, Елия, Далматика, Луций Гавий Стих, Клитумна, Никополис, Катул Цезар — да можеше да му размаже камилската мутра веднъж завинаги! Скавър, Прасчо Метел Нумидик. Прасчо… Сула бавно се надигна от стола си и затвори тайното чекмедже. Но шишенцето остана в ръката му.