Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

Навсякъде Сервилий беше посрещан като цар. Дарен с проконсулски империум, той бе имал честта през цялото време да язди зад гърбовете на дванайсетте си ликтори, облечени в моравочервени туники и сложили на седлата пред себе си фасциите, измежду които се подаваха двойните им брадви. Самият претор яздеше снежнобял кон, а върху пурпурната си туника бе облякъл сребърна броня. Квинт Сервилий надали си даваше сметка до каква степен заприличва на Тигран Арменски, но ето, че веднъж му хрумна съвсем непринудено да нареди на един от робите си да разпъне чадър над августейшата му глава, да не би да получи топлинен удар. Ако само го бе видял Луций Корнелий Сула, навярно би се смял при гледката, нещо повече — съвсем чистосърдечно би го хванал през кръста и захвърлил в праха, където му беше мястото.

Всеки ден личната прислуга на Квинт Сервилий се откъсваше пред тържественото шествие, което водеха ликторите, и бързаше за следващата спирка, където да уреди настаняването на височайшия си господар. Обикновено за целта се избираше вилата на местния магистрат или поземлен магнат, а колкото до това къде ще прекара нощта останалата част от свитата му, не беше Квинт Сервилий човекът, който, ще се занимава с подобни незначителни въпроси. Освен от ликторите и многобройната си прислуга, той се придружаваше още от двайсет души конна гвардия, въоръжена до зъби. Освен това от страх да не му стане много скучно по време на дългите преходи, Сервилий бе поканил за свой легат някой си Фонтей, богат, но неизвестен римлянин, който наскоро бе успял да си купи късче слава, дарявайки (заедно със своеобразна зестра) седемгодишната си дъщеря Фонтея на колегията на весталките.

От ден на ден на Квинт Сервилий му се струваше все повече и повече, че в Сената се е вдигнал шум за нищо и че цялото пътуване е било съвсем напразно. И все пак това далеч не беше причина да се оплаква, защото бе имал случай да опознае Италия, както никой друг от колегите му не я познаваше, при това да се наслади и на много от скритите й прелести. Където и да стъпеше кракът му, го посрещаха с отворени обятия, хранеха го и го пояха добре. Благодарение на незапомнената щедрост на домакините му, а не на последно място и на магическото въздействие на думите „проконсулски империум“, ковчежето, в което пазеше отредените му от Сената средства за пътни разходи, не се бе изпразнило и наполовина, така че се очертаваше да завърши преторския си мандат с пълна кесия, при това изключително за сметка на държавата.

Вия Салария представляваше Старият път на солта — онова чудо на чудесата, което бе позволило на Рим да се появи на бял свят и да се възползва от трафика на сол, който латините бяха установили от дълбока древност между солените блата край Остия и останалите краища на полуострова. В по-нови времена обаче Вия Салария бе изгубила много от предишното си значение — до такава степен, че държавата нехайстваше за неговото поддържане и такъв достоен човек като Квинт Сервилий трябваше да се друса по разбития път. Между Фирмум Пиценум и следващата спирка по пътя на претора — Аскулум Пицентум — имаше дълги отсечки, където настилката над калдъръма беше напълно отнесена от природните стихии, а най-накрая се оказа, че и самият проход, водещ до Аскулум, е засипан от каменно свлачище, което преграждаше пътя. На преторската свита й трябваха ден и половина, за да разчисти достатъчно място за преминаване, и на Квинт Сервилий му се наложи да прекара цялата нощ на открито в непоносимо тежки условия и липса на най-елементарни удобства.

Понеже беше тръгнал от самия морски бряг, пътят бе вървял единствено и само нагоре — крайбрежната ивица покрай Адриатика беше твърде тясна, а билото на Апенините — твърде близо. Въпреки това Аскулум Пицентум, който се намираше доста навътре в страната, надминаваше и по големина, и по богатства пристанищата в Южен Пиценум; затова и се беше обградил с високи каменни стени, които като че ли се съревноваваха с високите планински върхове наоколо. Близо до града течеше река Труенций, която по това време на годината представляваше просто едно поточе, свързващо известен брой вирове. Предвидливите жители на Аскулум обаче се бяха научили да черпят вода не от самата река, а от кладенец, изпомпващ всичко, което през годината проникваше под каменистото й дъно.

И този път слугите на Квинт Сервилий си бяха свършили добре работата, както господарят им щеше да се увери при влизането си в града; на самите градски порти го чакаха неколцина богати търговци, които говореха латински вместо гръцки и носеха тоги в знак, че се радват на римско гражданство.