Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

— Също както и моето — подкрепи го веднага Атистий.

— Ако обичаш, Луций Лициний, седни си на мястото — подкани претора Сула.

Мурена се отпусна тежко на стола си, видимо разочарован от неочакваната съпротива, а скоро след това Сенатът закри първото си заседание под председателството на новия консул Сула.

Малко преди да излезе на площадката пред Курията, той беше застигнат от Помпей Страбон, който го дръпна за ръката.

— Бих искал да поговорим на четири очи, Луций Корнелий.

— Разбира се — съгласи се веднага Сула, за когото това беше добър повод да избяга от Марий, който го чакаше на изхода, а той далеч нямаше намерение да разговаря точно с него. Молбата на Помпей го спасяваше от конфузното положение.

— Сега, след като успя да наредиш финансовите дела на Рим според желанията си — започна Помпей със своя наглед безизразен глас, каращ мнозина да тръпнат от страх, — предполагам, следващата ти работа ще е да разпределиш командването на римските армии.

— Точно така, Гней Помпей, надявам се възможно по-скоро да свърша и с този проблем — отговори му спокойно, тъй като очакваше подобен въпрос. — Заради изключителната му важност редно беше да го обсъдим в Сената още вчера, когато Сенатът ратифицира назначението на провинциалните управници, но както дадох да се разбере от речта ми днес, аз лично гледам на войната с италийците като на гражданска, затова предпочитам командването на армиите да бъде разгледано на редовно заседание.

— Да, естествено, напълно си прав — съгласи се Помпей Страбон.

— И така? — попита любезно Сула, докато със задоволство проследяваше с крайчеца на окото си разочарования Марий. До него вървеше малкият Цезар, прекарал вероятно последните няколко часа на стълбите пред Курията, и двамата вече се запътваха надолу към Форума.

— Ако включа в сметката войските, които Публий Сулпиций доведе по-миналата година от Италийска Галия, както и тези, които Секст Юлий Цезар набра в Римска Африка, може да се каже, че досега съм разполагал с десет пълни легиона на бойното поле — говореше Помпей Страбон. — Сигурен съм, че точно ти, Луций Корнелий, като човек, познал същите несгоди като мен през изминалите години, добре си даваш сметка за един проблем: повечето мои войници не са получавали заплата цяла година.

Сула горчиво се усмихна и кимна.

— Много добре разбирам какво имаш предвид, Гней Помпей!

— Е, доколкото ми позволиха обстоятелствата, се справих с положението. Каквото можеше да им предложи Аскулум Пицентум, войниците ми запазиха изключително за себе си, Луций Корнелий. Предимно покъщнина, бронзови монети, дрехи и залъгалки. Все боклуци, ако ме питаш, ама достатъчно да стопли изгладнелите им души. Винаги когато в ръцете ни попадне някоя плячка, постъпвам по същия начин. Боклуци, не боклуци, всичко отива за войниците, които на повече и не се надяват. Това беше един от начините да огранича дълговете на държавата към нейните легионери. — Помпей се спря, но веднага добави: — Прибягвал съм обаче и до друг, който ме засяга вече лично.

— Нима?

— От тези десет легиона четири са лично мои . Целият им личен състав е попълнен от жители на поземлените ми владения в Северен Пиценум и Южна Умбрия, от първия до последния всички са мои лични клиенти. Затова са свикнали с мисълта, че воюват заради своя патрон, а не за някакви си подаяния, които така и така Рим никога не би могъл да им изплати. До каквото успеят да се докопат през войната, то им се струва достатъчно.

Най-сетне Сула започна да го слуша с внимание.

— Продължавай — подкани го той с жест.

— Та така. — Помпей вече бе стигнал най-важния въпрос и си чешеше брадата с дебелите си пръсти. — Мен обаче положението напълно ме устройва. Това, което ме притеснява, е, че няма как нещата да си останат съвсем същите, щом повече не съм консул.

— И кои неща трябва да си останат същите, Гней Помпей?

— Най-напред се нуждая от проконсулски империум. И от това да се потвърди, че и занапред ще ръководя операциите на северния театър. — За да подкрепи думите си, направи широк кръг с дясната си ръка. — Ти запази всичко останало за себе си, Луций Корнелий. На мен повече не ми трябва. Държа само да се разпореждам, както си знам, в родния си край. Нека Рим ме остави да управлявам Пиценум и Умбрия.

— В замяна, на което няма да плащаш на римската хазна сметката с дължимите заплати на четири легиона римски войници, а ще намаляваш цифрите в сметките за останалите шест? — отгатна предложението му Сула.