Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

Марий беше щедър по душа и искрено се радваше на успеха на Сула. Дори връчването на венеца от трева — единственото военно отличие, което така и не бе успял да получи през дългата си кариера — не стана причина да завиди на гостенина си.

— Е, какво ще кажеш сега за онези пълководци, които е трябвало все да се учат от другите? — попита провокативно Сула.

— Признавам си, Луций Корнелий, че съм грешил. Не, не искам да кажа, че добър пълководец може да бъде и човек, който не е роден войник. Грешката ми е, че толкова години не съм прозрял войника у теб, Луций Корнелий. И ти като мен си бил роден да воюваш, само дето едва сега се уверявам в това. Да изпратиш Гай Косконий в Апулия, това е само доказателство, че и ти можеш да воюваш с вдъхновение. Целият ти план щеше да се провали, ако не беше изпълнен от човек, комуто занаятът на пълководеца е заложен в кръвта. Не отричам, че дължиш много и на наученото от мен, но подобни успехи всеки не може да постигне.

Подобен прям отговор би трябвало да направи Луций Корнелий ако не щастлив, то поне възнаграден за робския му труд. И все пак той не се зарадва. Личеше си, че Марий продължава да смята себе си за най-големия стратег в историята на човечеството, че смята войната в Южна Италия за лесна. „Какво трябва да направя, за да убедя това упорито магаре, че съм по-добър от него?“ — питаше се Сула, макар и да не даваше външен израз на недоволството си. Когато обаче отново погледна към Цезар, усети как кожата му настръхва — момчето сякаш бе усетило смущението му и знаеше на какво се дължи то.

— Ти как мислиш, Цезаре? — попита племенника си.

— Мога само да се възхищавам от успеха ти, Луций Корнелий.

— Не ми отговаряш много ясно.

— Затова пък напълно откровено.

— Хайде, младежо, нека те изпратя до вас.

Известно време двамата вървяха в пълно мълчание. Сула беше облечен в ослепително бялата тога на кандидат консул, а Цезар — в детските си дрехи с пурпурен ръб, за да се знае, че баща му е сенатор и бивш претор. Момчето още носеше окачен на врата си традиционния талисман — була , който трябваше да го предпази от всякакво зло. Дълго време Сула си мислеше, че усмивките и дружеските кимвания, с които ги посрещаха всички минувачи на улицата, се отнасят до него — нали беше станал известна личност, — докато изведнъж не забеляза, че мнозина се обръщат по-скоро към спътника му.

— Как става така, че всички в Рим те познават, млади Цезаре?

— Славата не е моя, Луций Корнелий, а чужда. Нали разбираш, където и да отиде Гай Марий, аз винаги го придружавам.

— И никой не те познава като Гай Юлий?

— Поне около Форума аз си оставам просто момчето на Гай Марий. В Субура обаче ме знаят и като Гай Юлий.

— Баща ти вкъщи ли е?

— Не. Още воюва с Публий Сулпиций и Гай Бебий пред Аскулум Пицентум.

— Значи скоро ще се върне. Армията на Публий Сулпиций вече е поела към дома.

— Предполагам, че си прав.

— Не го ли чакаш с нетърпение?

— Разбира се, че го чакам — отвърна му леко изненадан Цезар.

— Спомняш ли си братовчед си… Моя син?

Лицето на момчето грейна. Този път Сула бе засегнал наистина интересна тема.

— Как бих могъл да го забравя? Той беше чудесен! Когато умря, написах поема в негова чест.

— И какво гласеше поемата? Можеш ли да ми я изрецитираш?

Но Цезар поклати глава.

— Тогава още не бях на висота, затова ако нямаш нищо против, предпочитам да замълча. Някой ден ще напиша много по-хубава и тогава ще ти подаря специално копие от нея.

Беше доста глупаво Сула сам да човърка незарасналата си рана само защото не се сеща на каква тема да подхване разговор с едно единадесетгодишно дете! Чичото отново млъкна и дълго време се бореше със сълзите си.

Както обикновено Аврелия работеше на писалището в кабинета. Щом обаче Евтих й съобщи за неочаквания гост, тя веднага скочи от мястото си и се завтече да го посрещне. Когато се наместиха удобно в приемната, Цезар остана да им прави компания и нито за минута не отдели очи от лицето на майка си. „Сега пък какво го е прихванало?“ — чудеше се Сула, недоволен, че в присъствието на сина й не може да заговори Аврелия на желаните теми. За щастие домакинята усети неудобството му и отпрати сина си. Цезар си тръгна с видимо нежелание.

— Какво има?

— Предполагам, че Гай Марий му е подхвърлил някой незаслужен намек за отношенията ми с теб, Луций Корнелий, и Гай Юлий е станал подозрителен — отговори му съвсем спокойно.

— Богове! Дърт мошеник… Как е посмял?