Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

Помпей се закова на място и го изгледа смаяно.

— Защо си направил такова нещо?

— Гней Помпей Страбон е свикнал да работи с корави войници като него самия, Гней Помпей. А аз съм всичко друго, но не и корав. — Кафявите очи на младежа излъчваха такава искреност при изричането на тези думи, че покровителят му още не знаеше дали да се засмее или ядоса. — Моля те, пусни ме да си вървя! Винаги ще ти бъда благодарен за стореното за мен, никога няма да забравя помощта ти през тези дълги месеци. Но пък и ти не си глупак, Гней Помпей, по-добре от мен знаеш, че мястото ми не е в щаба на баща ти.

— Както решиш, Марк Тулий! — въздъхна той. — Знаеш ли, че ще ми липсваш…

Сула се завърна в Рим в началото на декември, без да има ясна представа кога ще се състоят изборите за консули. Откакто Азелион бе умрял, Рим нямаше градски претор, а народът усилено говореше, че единственият жив консул Помпей Страбон ще се прибере в столицата, когато сам реши; никой друг не би могъл да го накара. В друг момент това щеше да отчая напълно Сула, но при сегашните обстоятелства просто нямаше съмнение кой ще е новият първи консул. За броени часове славата му се бе разнесла и до най-затънтените кътчета на огромния град. Хора, с които никога не се беше срещал, сега го поздравяваха като роден брат, жените му се усмихваха и с крайчеца на окото си го приканваха към приятни мигове в тяхната компания, а тълпата го приветстваше, където и да минеше. Нещо повече, след смъртта на Азелион бе избран за авгур ин абсенцио . Всички в Рим твърдо вярваха, че именно той, Луций Корнелий Сула, е спечелил войната срещу италийците. А не Гай Марий, нито Гней Помпей Страбон. Сула, Сула и само Сула!

Откакто Катон Консул бе напуснал земното си обиталище, никой в Сената не бе посмял да назначи официално Сула за нов главнокомандващ; всичко, което той бе постигнал през изминалите месеци, се пишеше формално на покойника, чийто легат продължаваше да бъде. И все пак, съвсем скоро щеше да получи консулски мандат и тогава Сенатът щеше да му връчи командването на армията, която той сам си избере. Неколцина от видните фигури в политиката, като например Луций Марций Филип, вече се притесняваха от допуснатия непростим пропуск. За огромно удоволствие на Сула противниците му вече разбираха колко са се лъгали в представата си за него; невзрачният легат, когото никой не взимаше на сериозно, се оказа способен на чудеса. За цял Рим той се бе превърнал в герой.

Едно от първите неща, които стори след завръщането си в Рим, бе да навести стария си приятел Гай Марий. Завари го в толкова добро здравословно състояние, че чак се смая. Възрастният човек си прекарваше времето в компанията на единадесетгодишния Гай Юлий Цезар, висок почти колкото чичо си Сула, макар и все още повече дете, отколкото юноша. Иначе в погледа и в думите му личеше все същата вродена интелигентност и схватливост, с която синът на Аврелия винаги бе удивявал всички роднини и познати. В продължение на цяла година момчето се беше грижило за болния Марий и жадно бе поглъщало всеки спомен или съвет, които старият воин споделяше с него.

От Марий научи за провала, който за малко не бе постигнал синът му още в началото на кариерата си. Младият Марий бе запазил службата си в армията на Цина и Корнут и продължаваше да воюва срещу марсите, но със сигурност бе станал по-скромен и по-отговорен. Сула научи също така и за подвига на малкия Цезар, който едва не паднал в пропастта, но сега само срамежливо се усмихваше при спомена за инцидента. Присъствието на Луций Декумий при злощастния случай веднага бе подсказало на Сула истинския развой на събитията… И го беше изненадало съвсем. Подобни ходове не бяха в стила на Гай Марий! Накъде ли вървеше светът, щом дори Марий прибягваше до услугите на професионални убийци? В крайна сметка Публий Клавдий Пулхер бе намерил за нужно да загине точно в подходящия момент, а подобни случайности човек като Сула добре знаеше, че никога не са случайни. Как ли бяха успели? Как е могъл и малкият Цезар да се замеси в цялата история? Беше ли възможно това… това дете да рискува собствения си живот, само и само да блъсне някой си Клавдий Пулхер в пропастта? Не! Дори Сула не би бил способен на подобно хладнокръвие, още повече пред други хора.

Докато Марий продължаваше да разправя семейните приключения (личеше си, че според него намесата на Луций Декумий се оказала ненужна), Сула не сваляше очи от момчето и всячески се опитваше да му вдъхне нужния страх. Но Цезар, макар и да усещаше, че в погледа на чичо му няма и следа от дружелюбност, нито за миг не отмести своя встрани. Нито за миг дори не помисли да се уплаши. Единственото, което излъчваха наглед безразличните му очи, бе огромното любопитство, което личност като Сула естествено щеше да предизвика у него. „Той просто разбира що за човек съм! — каза си. — Но, млади Цезаре, нека не си правиш илюзиите, че аз не знам що за човек си ти! И нека Юпитер успее да опази Рим от двама ни.“