Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част I - Диктаторът)

Празненството, което продължи в храма на Юпитер Статор в горния край на Форум Романум, премина също толкова добре, колкото и жертвоприношението Докато Цезар се разхождаше между гостите си, за да ги подканя да хапнат и да размени по някоя шегичка с всеки, погледите на околните, които досега сякаш не го бяха забелязвали, нито за миг не го изпускаха. Със своя произход, обществено положение и способности той изведнъж се бе превърнал в един от бъдещите политически играчи. Поведението, изражението, красотата му, всичко намекваше, че младежът заслужава интерес.

— Има нещо от баща му у него — сподели Метел Пий Пред Катул. Върховният понтифекс беше горд, че е успял да извърши ритуала без грешка от началото до самия край.

— Така и би трябвало — съгласи се Катул и изгледа Цезар с неприязън. — Баща ми беше Цезар. Голям красавец е младежът, не мислиш ли? Но не съм сигурен дали ще успея да се примиря с надменността му. Погледни го само! Та той е по-млад и от Помпей дори! А се държи така, сякаш целият свят му принадлежи.

Но Прасчо беше склонен да оправдае това му поведение.

— А ти как би се държал на негово място? Та той току-що се отърва от това ужасно жречество.

— Може да се каем за деня, в който Сула ни нареди да го освободим — заяви Катул. — Погледни ги двамата със Сула! Лика-прилика.

Прасчо изгледа събеседника си с известно учудване и Катул притеснено прехапа устни. Беше забравил, че не разговаря с Квинт Хортензий — своя зет и шурей. Самият Хортензий отсъстваше, защото когато Сула оповести имената на новите членове на колегиите, неговото липсваше в списъка. И Катул прие този пропуск за лична обида.

Без да го е грижа за чувствата на засегнатия Катул, Сула разпитваше Цезар:

— Ти дори не беше упоил жертвата. Това беше огромен риск.

— Аз съм любимец на съдбата — оправда се Цезар.

— Какво те кара да мислиш така?

Ами помисли само! Освобождават ме от фламинството, преди това оживявам след болест, която почти винаги е смъртоносна, успявам да се спася от отмъщението ти, накрая дори успях да науча мулето да се държи като чистокръвен кон.

— Мулето има ли си име? — ухили се Сула.

— Разбира се. Клепоушко.

— А как се казваше чистокръвният ти кон?

— Буцефал.

Сула се разтресе от смях, но не каза нищо повече. Най-накрая протегна ръка и посочи с жест пируващите.

— Справил си се доста добре за осемнайсетгодишен младеж.

— Следвам съветите ти — каза Цезар. — Щом съм неспособен да се слея с пейзажа, реших, че още първият банкет, който давам, трябва да отговаря на положението ми.

— Много си арогантен! Но няма защо да се притесняваш, Цезаре, обядът наистина си го бива. Стриди, кефали, костури, пъдпъдъци — това меню ти е струвало цяло състояние.

— Със сигурност повече, отколкото мога да си позволя — съгласи се Цезар.

— Значи си прахосник — скара му се Сула. Младежът вдигна рамене.

— Парите са средство, Луций Корнелий. Не ме е грижа имам ли ги или не, ако цялата работа е да си ги броя и да им се радвам вкъщи. Аз вярвам, че парите трябва да се движат. Иначе застояват и заедно с тях — цялата икономика. Отсега нататък, до каквито и пари да се докопам, всичките ще ги използвам за политическата си кариера.

— Това е най-лесният начин да се разориш.

— Все някак ще се справя — рече уверено Цезар.

— Откъде си сигурен?

— Защото съм любимец на съдбата. Късметлия съм.

Сула чак потръпна.

— Аз съм любимец на съдбата! Аз съм късметлия! Но запомни от мен — за всичко се плаща, Фортуна е ревнива и капризна любовница.

— Истинските любовници са точно такива! — засмя се младежът толкова гръмогласно, че всички се умълчаха.

Мнозина щяха да си спомнят този знаменателен смях на Цезар, не защото гледаха на него като на знамение, а защото имаше двете качества, за които му завиждаха: беше млад и красив.

Разбира се, домакинът не можеше да си тръгне преди и последният гост да се е сбогувал, а дотогава трябваше да чака с часове. Използва времето, за да си създаде известна представа за всеки от присъстващите — така беше устроен, мозъкът му винаги подреждаше това, което научаваше. В крайна сметка Цезар реши, че компанията си я бива.

— Не се запознах с човек, с когото да се сближа — призна той на другата сутрин пред приятеля си Гай Маций. — Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш с мен, Цирейче? Нали знаеш, все трябва да отбиеш десет похода в армията?

— Не, благодаря. Не желая да се отдалечавам толкова от Рим. Ще чакам назначение, надявам се то да е в Италийска Галия.