Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част I - Диктаторът)

Войниците на Помпей вече бяха достатъчно самоуверени и се движеха по-бързо. Бяха преминали петстотин километра. Достигнаха Сепин, град по-малък от Ларин, където се разбра, че Сула е близо. Бил отседнал на лагер в съседство с Беневент.

Но имаше още една битка за спечелване. Луций Юний Брут Дамазип, брат на някогашния приятел и легат на Помпей Страбон, се опита да приготви засада из пресечената местност между Сепин и Сирпий. Обаче съгледвачите на Помпей отдалеч откриха скривалището на Брут Дамазип и двата му легиона и той ги нападна изневиделица. Брут Дамазип изгуби неколкостотин войници, преди да успее да се измъкне и да се изтегли възможно най-бързо към Бовиан.

Помпей не пожела да преследва врага, но далеч не поради съображения, каквито Варон или подчинените му офицери предполагаха. Не го тревожеше това, че не познава местността, че не е сигурен дали врагът не се опитва нарочно да го подмами към капан. Не, Помпей имаше съвсем други мотиви. Цялото му съзнание бе обзето от една-единствена мисъл — приближаващата среща с Луций Корнелий Сула.

Пред невиждащите му, замечтани очи се разгръщаха величествени картини: как двама полубогове с искрящи коси и красиви лица слизат грациозно от седлата си и с походка на лъвове, с премерени, тържествени крачки вървят един срещу друг по каменните плочи на римски път; как от двете страни на пътя са се скупчили хиляди люде от околността, а зад всеки от двамата великани са се строили в покорство римски легиони и хиляди очи са се вперили във всеки техен жест. Зевс се среща с Юпитер, Арес се среща с Марс, Херкулес се среща с Милон, Ахил — с Хектор. Да, този миг щеше да бъде възпяван през вековете, както дори легендите за Еней и Турн не са били възпявани! Първата среща между двамата колоси на този свят, на двете слънца, които огряват земята. И макар залязващото слънце все още да напича, огненият му диск почти докосва хоризонта. Докато изгряващото! Вече на свой ред изгаря земята, но тепърва ще става още по-изпепеляващо, докато не стигне зенита си високо в небето. „Слънцето на Сула вече залязва — мислеше си победоносно Помпей. — Докато моето едва се показва над източния хоризонт.“

Прати най-напред Варон, за да предаде благопожеланията му на Сула и да му разкаже за цялата експедиция от Ауксим до Беневент, без да спестява нищо от тежките загуби на противника, нито имената на победените пълководци. Както и да поиска от Сула лично да посрещне Помпей на пътя, за да видят всички с очите си как Помпей е дошъл доброволно и с мир, за да предложи себе си и своите легиони на най-великия човек на епохата. Варон в никакъв случай не биваше да казва: „на всички епохи“ — това Помпей със сигурност не мислеше и никога не би изрекъл.

Помпей прехвърляше през ума си всяка подробност от предстоящата среща, постоянно се чудеше и как точно да се облече. Отначало беше в неизменни златни доспехи; впоследствие започна да го гризе съмнение и най-накрая призна пред себе си, че златните доспехи са знак на твърде голяма суета и показност, каквито не подхождат на човек в неговото положение. В следващите варианти започна да си представя себе си облечен в бяла римска тога, обшита с пурпурен кант, както подобава на хората от коническото съсловие, но без каквито и да е военни атрибути: накрая отново надделя колебанието, защото бялата тога щеше да се слее с белия му кон и той самият щеше да се изгуби. После Помпей носеше сребърната броня, която баща му му беше подарил след обсадата на Аскул Пицент; този път съвестта му остана спокойна и той заключи, че това е подходящото облекло.

И все пак, докато робът му помагаше да възседне големия си бял „държавен“ кон, Гней Помпей (Велики), носеше най-обикновена желязна броня, кожената му офицерска поличка не беше украсена нито с пискюли, нито с ресни, а шлемът не се различаваше по нищо от този на редовите легионери. Единственото, с което искаше да изтъкне знатния си произход, беше самият кон — свидетелство, че младежът принадлежи на една от осемнайсетте коннически центурии, които образуваха Първата, най-висша класа на римското общество. Нека се знае, че в рода на Помпеевци са яздили държавния кон в продължение на няколко поколения поне. Затова конят беше натруфен с всякакви сребърни копчета и медальони, с червен кожен хомот, инкрустиран със сребро, под изваяното метално седло беше наметнат с бродирано наметало, от което се спускаха множество сребърни украси. Докато яздеше начело на строената си в прави редици армия по пътя за Беневент, Помпей сам се поздравяваше колко добре изглежда — като истински войник, който си разбира от занаята. Нека конят извести славата му на света!