Джералд Даръл - Птици, животни и роднини

— Ще спираме в следващото село — каза Спиро. Аз знаеш рибар там. Той я оправиш.

— Ако носим някаква подкрепителна напитка обади се Теодор, — няма да е зле да дадем малко на Макс. Той може да има сътресение след такъв удар.

— Да, имаме малко коняк — мама започна да рови в колата.

Тя извади бутилка коняк и една чаша.

— Мило момиче! — рече капитан Крийч, като спря блуждаещия си поглед върху бутилката. — Точно каквото предписа докторът!

— Няма да ти дам нищо! — каза мама твърдо. Това е за Макс.

Трябваше да се разположим в колата, както можем, сядайки един в друг, за да направим колкото се може по-голямо място за Макс, чието лице беше придобило много лош оловносив цвят. Въпреки коняка той трепереше силно. За неудоволствие на мама, тя беше настанена, ще не ще, до капитан Крийч.

— Седни в мен — каза капитанът гостоприемно. Седни в мен и можем да се гушнем, за да се стоплим.

— В никакъв случай! — отвърна мама с ледена сдържаност. — По-скоро ще седна в скута на Доналд.

Докато се връщахме през острова към града, капитанът ни развличаше с негови версии на някои морски песнички. Между членовете на семейството се разгоря ожесточен спор.

— Много те моля да го спреш да пее тези песни, Лари! — каза мама.

— Как мога да го спра аз? Ти си отзад. Ти го спри!

— Той е твой приятел!

— Не е ли жалко тая девица да храни своето малко само с една цица. Бедното изтърсаче не ще може да играе ръгби и да порасне славно юначе.

— Можеше да ви убие всичките този мръсен стар грубиян! — възмути се мама.

— Всъщност Лари е виновен най-много — обади се Лесли.

— Не съм. Ти не беше там, така че не знаеш. Извънредно трудно е да разбереш някой, който ти вика да обърнеш срещу вятъра или каквото и да било, когато духа страшен вятър.

— Имаше в Чичестър младо момиче — продължаваше капитан Крийч с наслада, — що караше всички светци подир него да тичат.

— Единствено ми е жал за бедния Макс — каза Марго, като го погледна със състрадание.

— Не разбирам защо трябва да му съчувствате на него — възнегодува Лари, чието око се беше скрило вече почти напълно в подутина, наситено черна и лъскава. — Този глупак е виновен за всичко това. Справях се с яхтата отлично, докато той не вдигна платното.

— Ти за мен не си никакъв моряк! — викна Марго. — Ако беше моряк, нямаше да му кажеш да го вдигне.

— Точно там е работата — озъби се Лари. — Не съм му казвал да го вдига. Той го вдигна на своя глава.

— Това беше хубавият кораб „Венера“ — започна нова песен капитанът, чийто репертоар беше неизчерпаем.

— Не спори за това, миличък — каза мама. — Имам ужасно главоболие. Колкото по-бързо стигнем в града, толкова по-добре.

Първо оставихме Доналд и Макс в хотела, а после — все още тананикащия капитан Крийч, и потеглихме към къщи мокри, зъзнещи и начумерени.

На другата сутрин седяхме на верандата, привършвайки закуската. Всички бяхме леко оклюмали. Подутината на Лари придоби нюанси на залязващо слънце, които можеха да бъдат уловени само от четката на Търнър. Спиро дойде с колата си, свирейки с клаксона, а кучетата тичаха пред нея, ръмжаха и се опитваха да захапят колелата.

— Спиро не бива да вдига такъв шум, когато идва у нас — каза Лари.

Спиро се изкачи куцукайки на верандата и изпълни обичайния си сутрешен ритуал.

— Утро, госпожи Дарълс, утро, госпожици Марги, утро, господари Ларис, утро, господари Леслис, утро, господари Джерис. Как е твоите очи, господари Ларис? — попита той, като сгърчи лицето си в съчувствена гримаса.

— В момента се чувствам така, като че до края на живота си ще се движа с бяло бастунче.

— Имаш едно писмо за теб — каза Спиро на мама.

Мама си сложи очилата и го отвори. Ние стояхме в очакване. Лицето й почервеня.

— Какво нахалство! Какво безочие! Отвратителен стар грубиян! Никога не ми се е случвало такова нещо!

— Какво, за бога, се е случило? — попита Лари.

— Ах, тази стара гадина Крийч! — отвърна мама, като размахваше писмото пред очите му. — Ти си виновен. Ти го представи на семейството.

— Какво съм направил пък сега? — озадачи се Лари.

— Тоя мръсен стар грубиян ми е направил писмено предложение.

За момент настъпи тишина от изненадата, докато осъзнаем тази невероятна вест.

— Предложение? — попита Лари предпазливо. Вероятно неприлично предложение?

— Не, не. Пише, че иска да се ожени за мен. Каква прекрасна малка женичка съм била и куп подобни сантиментални глупости.

Всички ние — като никога единодушни — прихнахме да се смеем, докато ни се появиха сълзи.