Елиф Шафак - Любов

— Живеем в най-великолепния град на земята — оповести кадията, докато мяташе в устата си една смокиня. — Днес в Багдад е препълнено с бежанци, потърсили спасение от войската на монголците. Ние им даваме сигурно убежище. Това е центърът на света, нали така, Баба Заман?

— Градът безспорно е истинска перла — отвърнах предпазливо. — Но да не забравяме, че градовете са като хората. Раждат се, минават през детството и младостта, остаряват и накрая умират. Точно сега Багдад е в късната си младост. Не сме така богати, както по времето на халифа Харун ар-Рашид, въпреки че и досега можем донякъде с основание да се гордеем, че сме средище на търговията, занаятите и поезията. Но кой ли знае как ще изглежда Багдад след едно хилядолетие? Всичко може да се промени.

— Бива ли такова черногледство! — поклати глава кадията и се пресегна към друга купа, за да си вземе от фурмите. — Абасидите ще запазят властта си и ние ще се радваме на благоденствие. Ако, разбира се, сегашното положение не бъде променено заради предателите сред нас. Срещат се и такива, които се представят за мюсюлмани, а тълкуват исляма по начин, който е много по-опасен от заплахите на неверниците.

Предпочетох да си замълча. Не беше тайна, че според кадията мистиците с тяхното индивидуалистично и езотерично тълкуване на исляма само създават неприятности. Обвиняваше ни, че не обръщаме внимание на шариата и така показваме неуважение към облечените във власт хора — хора като него. Понякога имах чувството, че той май предпочита всички суфисти да бъдат изритани от Багдад.

— Братството ви е безобидно, но не мислиш ли, че някои суфисти прекрачват всички граници? — попита кадията, като си гладеше брадата.

Не знаех какво да отговоря. Слава Богу, точно тогава на вратата се почука. При нас влезе рижият послушник. Той дойде право при мен и ми пошушна на ухото, че имаме гостенин, странстващ дервиш, който настоявал да ме види и отказвал да разговаря с друг.

При обичайни обстоятелства щях да помоля послушника да отведе новопристигналия в тиха уютна стая, да му даде топла храна и да го накара да почака, докато гостите си тръгнат. Но тъй като кадията ме притискаше, ми хрумна, че един странстващ дервиш сигурно ще разсее напрежението в стаята, като ни разправи за далечни живописни земи. Ето защо заръчах на послушника да доведе мъжа.

След няколко минути вратата се отвори и при нас влезе мъж, облечен от глава до пети в черно. Възслаб, изпит, с възраст, която не можеше да се определи, той имаше орлов нос, дълбоко поставени гарвановочерни очи и тъмна коса, паднала на гъсти къдрици върху тях. Беше заметнат с дълго наметало с качулка, носеше вълнена дреха и ботуши от овча кожа. На врата му бяха накачени талисмани. Мъжът държеше в ръка дървена купа, каквито пътуващите дервиши носят, за да преодолеят личната си суета и високомерие и да приемат подаянията на другите. Дадох си сметка, че този мъж не обръща много-много внимание на обществените условности. Изобщо не се притесняваше, че някой може да го помисли за скитник и дори за просяк.

Почувствах, че е различен, още щом го видях да стои там и да чака разрешение да се представи. Долових го от очите му, от изтънчените му движения, беше написано във всичко. Подобно на жълъд, който за невежото око може да изглежда скромен и уязвим, но който вече носи в себе си гордия дъб, в какъвто ще се превърне, този мъж ме погледна с пронизващи черни очи и кимна, без да казва нищо.

— Добре дошъл при нас в братството, дервишо — рекох и го поканих с ръка да седне на възглавниците отсреща.

След като поздрави всички, той се разположи и огледа хората в стаята, като не пропускаше и най-малката подробност. Накрая очите му спряха върху кадията. Без да изричат и дума, двамата се гледаха цяла минута и аз неволно се запитах какво ли всеки от тях мисли за другия, тъй като изглеждаха пълна противоположност.

Предложих на дервиша топло козе мляко, захаросани смокини и пълнени фурми, той обаче отказа любезно всичко. Когато го попитах как се казва, се представи като Шамс от Тебриз и обясни, че е странстващ дервиш, който търси навред Бога.

— И успя ли да Го намериш? — полюбопитствах аз.

По лицето на дервиша мина сянка, сетне той кимна и отвърна:

— Всъщност Бог беше през цялото време с мен.

Кадията ни прекъсна със самодоволна усмивка, която не си направи труда да скрие.

— Така и не проумявам защо вие, дервишите, си усложнявате живота. Щом Бог е бил с теб през цялото време, защо си обикалял толкова да Го търсиш?