Елиф Шафак: Любов

След смъртта на Саладин ученикът Хусан, който бе възмъжал и напредваше по пътя на духовността толкова бързо, че сега всички го наричаха Хусан Челеби, започна да ми помага да записвам стихотворенията. Именно той е писарят, на когото продиктувах целия „Маснави“. Скромен и великодушен е, попита ли го някой кой е и какво прави, той ще отговори, без дори да трепне:

— Аз съм смирен последовател на Шамс от Тебриз. Ето кой съм.

Малко по малко ставаш на четирийсет години, после на петдесет, на шейсет и с всяко ново десетилетие се чувстваш по-съвършен. Длъжен си да продължиш по пътя, макар че няма къде да стигнеш. Вселената се върти постоянно и неумолимо, а заедно с нея и Земята, и Луната, но всичко се движи единствено заради една тайна, заложена в нас, човеците. С това познание ние, дервишите, ще продължим да танцуваме в любов и сърдечна болка, дори и никой да не разбира какво правим. Ще танцуваме и при свади, и в голяма война. Ще танцуваме и в обида и скръб, и в радост и въодушевление, сами и заедно с други, бавно и бързо като течението на вода. Ще танцуваме в кръвта си. Във всичко, което е било и е във всемира, има съвършена хармония и тънко равновесие. Точките се менят непрекъснато и се заместват една друга, кръгът обаче си остава непокътнат. Правило номер трийсет и девет: „Частите може и да се променят, но цялото винаги си остава същото. На мястото на всеки крадец, напуснал този свят, се ражда друг. И всеки почтен човек, който умира, е заменян от нов. По този начин не само нищо не остава същото, но и нищо не се променя.“

И да умре някой суфист, някъде се ражда друг.

Нашата религия е религия на любовта. И всички ние сме свързани с верига от сърца. Ако и когато някоя от брънките се повреди, някъде се добавя друга. На мястото на всеки Шамс, който си е отишъл от този свят, ще се появи друг — в различна епоха и с различно име.

Имената се менят, идват и си отиват, но същността остава непокътната.

Коня, 7 септември 2009 година

Близо до леглото му тя спеше на пластмасов стол, когато внезапно се събуди и се заслуша в неочаквания звук. Някой изричаше в мрака непознати думи. След малко щеше да започне нов ден. Но тя имаше чувството, че освен това ще дойде краят на нещо.

Попитайте някого, чул за пръв път призива за сутрешна молитва, и той ще ви каже същото. Че призивът е красив, наситен и тайнствен. И че в същото време в него има нещо необичайно, дори свръхестествено. Точно както в любовта.

В притихналата нощ Ела се събуди рязко именно от този звук. Примига няколко пъти в тъмното, докато не разбра, че гласът, изпълнил стаята, прониква през отворените прозорци. Трябваше да мине цяла минута, докато тя си спомни, че вече не е в Масачузетс. Това тук не беше просторната къща, където бе живяла с мъжа си и с трите си деца. Всичко тук принадлежеше на друго време, време, толкова далечно и смътно, че приличаше не на нейното минало, а на приказка.

Не, Ела не беше в Масачузетс. Намираше се в съвсем друга част на света, в болница в град Коня в Турция. И мъжът, чието дълбоко равномерно дишане тя чуваше като фон на призива за сутрешна молитва, не бе съпругът й от двайсет години, а любимият, заради когото един слънчев ден миналото лято тя беше напуснала Дейвид.

— Нима ще зарежеш съпруга си заради мъж без бъдеще? — бяха я питали отново и отново приятелите и съседите. — Ами децата? Нима смяташ, че ще ти простят някога?

Ето как Ела разбра, че ако за обществото има нещо по-страшно от това жена да напусне съпруга си заради друг мъж, то е тя да напусне бъдещето заради настоящето.

Включи настолната лампа и в меката кехлибарена светлина огледа стаята, сякаш за да се увери, че нищо в нея не се е променило през няколкото часа, в които бе подремнала. Това бе най-малката болнична стая, която беше виждала някога, не че бе виждала много. Почти цялата беше запълнена от леглото. Всичко останало бе разположено спрямо него: дървен гардероб, ниска квадратна масичка, още един стол, празна ваза, поднос с хапчета в различни цветове и до него книгата, която Азис четеше от началото на пътуването: „Ние с Руми“.

Бяха пристигнали в Коня преди четири дни и в началото не се отличаваха от останалите туристи в града: разглеждаха паметниците, музеите и археологическите останки, тъпчеха се с местни ястия, снимаха всичко ново, колкото и обикновено и смешно да беше то. Нещата вървяха добре до завчера, когато бяха отишли да обядват в един ресторант и Азис се беше свлякъл на пода, а после бе откаран по спешност в най-близката болница. Оттогава Ела бдеше тук, край леглото му, чакаше, без да знае какво ще се случи, въпреки всичко се надяваше и в същото време се караше безмълвно и отчаяно с Бога, задето тъй бързо й е отнел любовта, която й е дал така късно в живота.