Елиф Шафак - Любов

Луната беше обгърната с бледосиня мъгла. Някъде в далечината избухаха и завиха нощни зверове. Усетих, че вятърът, блъскащ по дърветата, ухае сладостно на рози. Кой знае защо, се притесних от тази миризма. Още преди да дойда при къщата, не бях в най-доброто настроение. Сега обаче се чувствах още по-зле. Докато стоях там, обгърнат от тази прекалено сладникава миризма, ми идеше да зарежа всичко и начаса да се махна от това страшно място.

Но нали бях дал дума, не си тръгнах. Не знаех колко време е минало. Клепачите ми натежаха и аз неволно започнах да се прозявам. Вятърът ставаше все по-яростен и кой знае защо, в съзнанието ми изплуваха спомени, мрачни и дразнещи, за всички, които съм убивал някога. Изненадах се, че изведнъж ме е дострашало. Обикновено не се притеснявах от спомените за миналото. Е, понякога от тях се размислях и се затварях в себе си, дори ставах кисел, но никога не се плашех.

Изсвируках си няколко песни, за да повдигна духа си, но когато не помогна и това, вперих поглед в задната врата на къщата и прошепнах:

— Хайде, Шамс, излизай. Не ме карай да чакам дълго. Излез на двора.

Никакъв звук. Никакво движение. Нищо.

Изведнъж заваля дъжд. От мястото, където стоях, виждах климналите зидове на двора. Не след дълго вече валеше като из ведро и улиците се превърнаха в буйни реки, а аз се намокрих до кости.

— Да му се не види дано! — изругах.

Тъкмо мислех за тази нощ да се откажа, когато през трополенето на дъжда по покриви и пътища чух рязък звук. В двора имаше някого.

Беше Шамс от Тебриз. Хванал в ръка газеник, той тръгна към мен и спря само на няколко крачки от храста, където се бях спотаил.

— Хубава нощ, а? — попита.

Ахнах — едвам се сдържах да не издам объркването си. Дали с Шамс имаше още някой, или той си говореше сам? Дали знаеше, че съм тук? Беше ли изобщо възможно да е доловил присъствието ми? Главата ми пламна от всички тези въпроси.

После ми хрумна друго. Как така светилникът в ръката му продължаваше да гори на този силен вятър и проливен дъжд? Още щом това ми мина през ума, ме втресе.

Спомних си какво се мълви за Шамс. Бил толкова добър в черната магия, че било достатъчно да издърпа от дрехите ти конец и да каже някакво заклинание, за да те превърне в ревящо магаре или сляп прилеп. Макар и да не вярвах в такива бабини деветини и да нямах намерение да започна да вярвам точно сега, се разтреперих, докато стоях и гледах как пламъкът в светилника на Шамс трепка под проливния дъжд.

— Преди много години имах в Тебриз един учител — подхвана той, след като остави светилника на земята, така че вече не го виждах. — Именно той ме научи, че си има време за всичко. Това е едно от последните правила.

За какви правила говореше? Какъв беше този загадъчен език? Трябваше да реша бързо дали да изляза иззад храста сега, или да изчакам Шамс да се обърне с гръб към мен, той обаче не го правеше. Ако знаеше, че съм там, нямаше смисъл да се крия. Ако обаче не знаеше, трябваше да преценя добре кога да се покажа.

Ала точно тогава, сякаш за да се смутя още повече, забелязах, че силуетите на тримата мъже, които се бяха спотаили под една козирка при градинския зид, се размърдват неспокойно. Сигурно се питаха защо още не съм излязъл да убия дервиша.

— Това е Правило номер трийсет и седем — продължи Шамс. — „Бог е изкусен часовникар. Толкова точен е Неговият ред, че всичко по земята се случва, когато му дойде времето. Нито минута по-късно, нито минута, по-рано. И за всички без изключение часовникът върви вярно. За всеки има време той да обича и време да умре.“

В онзи миг разбрах, че говори на мен. Знаеше, че съм там. Знаел е още преди да излезе на двора. Сърцето ми заби като обезумяло. Изпитах чувството, че целият въздух наоколо е изсмукан. Нямаше смисъл да се крия повече. Затова просто се изправих и излязох иззад храста. Дъждът спря точно толкова внезапно, както беше плиснал, и всичко потъна в тишина. Двамата с Шамс: убиецът и жертвата, стояхме един срещу друг и колкото и странни да бяха обстоятелствата, всичко изглеждаше естествено, почти мирно.

Извадих меча и замахнах с все сила. Дервишът отби удара с бързина, каквато не очаквах от човек с неговия ръст. Тъкмо да замахна още веднъж, когато най-неочаквано нещо в мрака се раздвижи и като гръм от ясно небе се появиха шестима мъже, които се нахвърлиха със сопи и копия върху дервиша. Както личеше, тримата младежи бяха довели и приятели. Последвалата схватка беше толкова напрегната, че всички нападаха по земята, претърколиха се, пак скочиха на крака колкото да се свлекат отново и да натрошат копията на трески.