Елиф Шафак - Любов

— Знам, татко, че според теб имам пръст в смъртта на Шамс, но искам да те уверя, че…

Най-неочаквано той вдигна ръка и ме прекъсна.

— Думите пресъхнаха между нас, синко. Нямам какво да чуя от теб и да ти кажа в отговор — изрече баща ми.

— Много те моля, не приказвай така. Нека ти обясня — рекох с разтреперан глас. — Заклевам се в Бога. Не съм аз. Познавам хората, които са го извършили, но не съм аз.

— Синко — пак ме прекъсна баща ми и скръбта му беше изместена от вледеняващото спокойствие на човек, който най-после е приел ужасната истина, — твърдиш, че не си ти, но по полите на дрехата ти има кръв.

Трепнах и тутакси проверих края на дрехата си. Дали беше вярно? Дали от онази вечер по мен беше останала кръв? Погледнах пешовете, после и ръкавите, дланите и ноктите си. Всичко изглеждаше чисто. Когато вдигнах отново глава, се взрях в очите на баща си и чак тогава схванах какъв малък капан ми е заложил.

Бях се издал, като неволно бях проверил дали по дрехата ми няма кръв.

Вярно е. Наистина отидох онази вечер при тях в пивницата. Именно аз казах на убиеца, че Шамс има навика да се усамотява вечер на двора. И по-късно същата нощ докато Шамс разговаряше под дъжда със своя убиец, бях сред шестимата, които подслушваха при градинския зид. А когато решихме да нападнем, понеже вече нямаше връщане назад и убиецът протакаше, им показах как да проникнат в двора. Но нищо повече. Ограничих се с това. Не съм участвал в побоя. Шамс беше нападнат от Байбарс, а Иршад и другите му помагаха. И когато те се уплашиха, Чакалова глава довърши започнатото.

По-късно изживявах наум отново и отново случилото се толкова пъти, че вече ми е трудно да кажа кое е истина и кое — плод на въображението ми. Един-два пъти си съчинявах спомен как Шамс ни се изплъзва и изчезва в непрогледната нощ и образът бе толкова ярък, че аз бях на път да повярвам.

Уж Шамс вече го няма, а следите му са навсякъде. Танците, поезията, музиката и всички неща, за които си мислех, че ще изчезнат, след като той се махне, си останаха, сякаш бяха пуснали корен в живота ни. Баща ми стана поет. Шамс беше прав. Счупи ли се едно от гърнетата, се чупи и второто.

Татко ми винаги си е бил обичлив. Прегръщаше хора от всякаква вяра. Държеше се добре не само с мюсюлманите, но и с християните, юдеите и дори езичниците. След като Шамс се появи в живота му, кръгът от хора, които той обичаше, се разшири дотолкова, че обхвана и най-изпадналите: блудници, пияници и просяци, най-голямата паплач.

Убеден съм, че е в състояние да обикне дори убийците на Шамс.

Имаше и досега има само един човек, когото той не успя да обикне: родния си син.

Коня, септември 1248 година

Блудници, просяци, пияници, сираци и крадци… Той раздава на престъпници всичкото си злато и сребро. След онази ужасна нощ баща ми вече не е същият. Всички твърдят, че от скръб е обезумял. Попитат ли го какво прави, разказва за царя на арабите Имр ал-Каис, когото всички обичали и който бил баснословно богат и красив, но един ден най-неочаквано се отказал от съвършения си живот. Облякъл се като дервиш, раздал цялото си богатство и тръгнал да обикаля от място на място.

— Ето какво става, когато загубиш любим — обяснява баща ми. — Такава загуба заличава царското в теб и ти носи дервишкото. Сега, след като Шамс си отиде завинаги, аз също си отидох. Вече не съм книжник, не съм и проповедник. Аз съм олицетворение на нищото. Тук е моята фанаа 35, тук вътре — моята бака 36.

Завчера на вратата ни почука един риж търговец, изглеждаше като най-големия лъжец на земята. Каза, че познавал още от Багдад Шамс от Тебриз. После сниши съзаклятнически глас и се закле, че Шамс бил жив и бил добре, бил се укрил в един ашрам в Индия, където медитирал и само чакал да стане време да се появи отново.

Докато говореше всичко това, в гласа му нямаше и следа от почтеност. Но баща ми бе на седмото небе от щастие. Попита мъжа какво иска в замяна на чудесната новина. Без да му мигне окото, търговецът отвърна, че като малък все мечтаел да стане дервиш, но тъй като животът го бил тласнал в друга посока, му се искало да притежава поне кафтана на такъв прочут книжник като Руми. Щом чу това, баща ми извади кадифения си кафтан и му го даде ей така, без нищо.

— Но, татко, защо даде скъпия кафтан на този тип, знаеш много добре, че те излъга? — попитах веднага щом мъжът си тръгна.

И ето какво отговори баща ми:

— Смяташ, че с кафтана съм му платил скъпо и прескъпо за неговата лъжа? Но, скъпи ми синко, представи си само, ако той ми беше казал истината и Шамс наистина беше жив, аз щях да му дам живота си!