Елиф Шафак - Любов

Коня, 31 октомври 1260 година

Болката се превръща с времето в скръб, скръбта — в мълчание, а мълчанието — в самотия, необходна и бездънна като тъмните океани. Днес се навършват шестнайсет години, откакто ние с Шамс се срещнахме пред Шекерджийския хан. Всяка година последния ден на октомври аз се усамотявам и от ден на ден тази самота ми тежи все повече. Прекарвам четирийсет дни в чим 37и размишлявам върху четирийсетте правила. Припомням си всяко от тях и разсъждавам върху него, но в най-съкровените кътчета на съзнанието ми е само Шамс от Тебриз, който сякаш сияе.

Мислиш си, че за теб няма вече живот. Мислиш си, че светлината на душата ти е била угасена и винаги ще тънеш в мрак. Но когато си погълнат от такава непрогледна тъмнина, когато и двете ти очи са затворени за света, в сърцето ти се отваря трето око. И чак тогава осъзнаваш, че зрението ти влиза в сблъсък с вътрешното познание. Няма око, което да вижда толкова ясно и остро, както окото на любовта. След скръбта идват друго годишно време, друга долина, друго „ти“. И започваш да виждаш навред онзи, когото обичаш и за когото си смятал, че не можеш да откриеш никъде.

Виждаш го в капката вода, която пада в океана, в прилива след нарастването на Луната, в сутрешния вятър, който разнася свежото си ухание, виждаш го в символите, по които гадаем на пръст по пясъка, в мъничките късчета скала, проблясващи на слънцето, в усмивката на новородено и в туптящата си вена. Как можеш да твърдиш, че Шамс си е отишъл, при положение че той е навред и във всичко?

Дълбоко в бавните въртопи на скръбта и бляна аз съм заедно с Шамс всеки ден, всяка минута. Гърдите ми са пещера, където почива той. Точно както планината пази вътре в себе си ехото, аз нося гласа на Шамс. От книжника и проповедника, какъвто бях навремето, не е останала и прашинка. Любовта зачеркна всичко, което правех, всичките ми навици. И ме изпълни с поезия. И макар да знам, че няма думи, които да изразят духовното ми пътешествие, аз вярвам в словото.

В най-тежките дни ми помогнаха двама души: големият ми син и един светец — златарят на име Саладин. Докато го слушах как работи в малкия си дюкян и изковава до съвършенство листовете варак, бях споходен от неописуемото вдъхновение да внеса последните уточнения в танца на въртящите се дервиши. Ритъмът, кънтящ откъм работилничката на Саладин, беше същият като пулса на всемира, като божествения ритъм, за който Шамс беше говорил и на който бе държал толкова много.

След време големият ми син се ожени за дъщерята на Саладин Фатима. Будна и любопитна, тя ми приличаше на Кимя. Обучавах я на Корана, Фатима ми стана толкова скъпа, че започнах да я наричам дясното си око, а сестра й Хедия — лявото си око. Ето какво ми доказа много отдавна милата Кимя: че като ученички момичетата са точно толкова схватливи, както и момчетата, че и повече. Обучавам на сема и жени и препоръчвам на сестрите суфистки да продължат тази традиция.

Преди четири години започнах да декламирам „Маснави“. Първият стих ми хрумна един ден на зазоряване ей така, съвсем случайно, докато гледах как светлината на слънцето разрязва мрака. Оттогава стиховете се леят сякаш сами от устните ми. Не ги записвам. Затова пък Саладин записа най-старателно онези първи стихове. А синът ми направи преписи на всички. Именно благодарение на тях стиховете са се съхранили, защото, честно казано, помолят ли ме да ги повторя днес, едва ли ще успея. И в проза, и в стихове, думите идват при мен на ята, а сетне си тръгват точно толкова внезапно, като прелетни птици. Аз съм само речното корито, където те спират да починат на път за по-топли земи.

Започна ли да съчинявам стихотворение, никога не знам предварително какво ще кажа. То може да е дълго, може да е и късо. Не го обмислям. И когато стихотворението е готово, отново замлъквам. Живея в тишина. И подписвам совите газели 38именно така, с Тишина, Khamush. Или с Шамс от Тебриз.

Светът се движи и се променя с бързина, над която ние, човеците, нямаме власт и която не можем да проумеем. През 1258 година Багдад беше превзет от монголците. Бе разгромен градът, който се гордееше с издръжливостта и блясъка си и твърдеше, че е център на света. Същата година умря Саладин. Ние с моите дервиши устроихме голямо празненство: минахме с тъпани и свирки през града, като танцувахме и пеехме от радост, защото именно така трябва да се погребва светец.

През 1260 година беше ред на монголците да загубят. Разгромиха ги мамелюците от Египет. Който вчера бе надделял, днес бе сломен. Всеки победител е склонен да смята, че ще тържествува за вечни времена. Който загуби пък, е склонен да мисли, че отново ще го победят. Но и едните, и другите грешат по една причина: променя се всичко, освен Божието лице.