Елиф Шафак - Любов

Веднага щом станаха от масата, престанах да се преструвам на заспал и скочих на крака.

— Я ела насам, Христос! Побързай! — викнах уплашен до смърт.

— Какво има пак? — дотича кръчмарят. — Защо си толкова разстроен.

Но аз не можех да му кажа. Дори на него. Изведнъж всички ми се сториха съмнителни. Ами ако и други бяха забъркани в съзаклятието срещу Шамс? Трябваше да си държа езика зад зъбите и да съм нащрек.

— А, нищо! Гладен съм, нищо повече — отвърнах. — Донеси ми, ако обичаш, малко супа. С повечко чесън. Трябва да изтрезнея!

Христос ме погледна озадачен, но нали ми беше свикнал на настроенията, не ме подпитва повече. Подир малко ми донесе паница парещ курбан с много подправки, а аз го изсърбах набързо и си опарих езика. След като изтрезнях достатъчно, хукнах по улицата да предупредя Шамс от Тебриз.

Първо го потърсих у Руми. Шамс не беше в къщата. После отидох в джамията, медресето, чайната, фурната, банята… проверих във всички дюкяни и работилници по занаятчийската улица. Надзърнах дори в шатрата на старата циганка сред развалините, да не би Шамс да е отишъл да му извади болен зъб или да развали магия. Търсих го под дърво и камък, от минута на минута се тревожех все повече. Загриза ме страх. Ами ако вече беше късно? Ами ако вече го бяха убили?

Минаха доста часове и аз не знаех къде другаде да търся Шамс, затова се върнах изтощен и умърлушен в пивницата. И само на няколко крачки от входа като по магия се сблъсках с дервиша.

— Здравей, Сюлеймане. Виждаш ми се притеснен — усмихна се той.

— О, мили Боже! Жив си! — възкликнах и се завтекох да го притисна в обятията си.

След като успя да се отскубне от прегръдката ми, Шамс ме погледна доста развеселен.

— То се знае, че съм жив! На призрак ли ти приличам?

Грейнах в усмивка, но тя помръкна бързо. Цепеше ме такава глава, че по друго време щях да изгълтам няколко бутилки, за да се напия възможно най-бързо и да заспя.

— Какво има, приятелю? Всичко наред ли е? — усъмни се Шамс.

Аз преглътнах. Ами ако не ми повярваше, след като му кажеш за заговора? Ами ако си помислеше, че бълнувам от виното? Пък и нищо чудно наистина да бълнувах. Дори аз не бях сигурен.

— Кроят да те убият — рекох. — Нямам представа кои са. Не им видях лицата. Спях, разбираш ли… Но не ми се е присънило. По-точно, присъни ми се нещо, но не това. И не бях пиян. Е, бях се почерпил с няколко чашки, но не…

Шамс ме хвана за рамото.

— Успокой се, приятелю. Разбрах.

— Наистина ли?

— Да. А сега се връщай в пивницата и не се тревожи за мен.

— Не, не! Няма пък да ходя никъде. Ти също — възразих. — Тези хора не се шегуват. Внимавай. Не се връщай у Руми. Ще идат да те търсят първо там.

Шамс не обърна внимание на паниката ми и си замълча.

— Виж какво, дервишо, къщата ми е малка и задръстена с какво ли не. Но ако нямаш нищо против, можеш да останеш при мен колкото пожелаеш.

— Благодаря ти за загрижеността — пророни Шамс. — Но нищо не се случва, ако не е по Божията воля. Такова е едно от правилата: „Този свят се крепи върху взаимозависимости. И капка доброта не остава невъзнаградена, и прашинка зло не остава ненаказано. Не се страхувай от съзаклятията, измамите и номерата на другите. Помни, че ако някой залага капан, Бог прави същото. Той е най-големият съзаклятник. Каквото и да прави, го прави красиво.“

След тези думи Шамс ми намигна и ми махна за довиждане. Загледах как въпреки предупрежденията ми се запътва бързо по калната улица по посока къщата на Руми.

Коня, март 1248 година

Безумци! Глупаци! Казах им да не идват с мен! Обясних им, че винаги работя сам и не обичам клиентите да ми се бъркат. Но те настояха — така и така, рекоха, дервишът имал свръхестествени способности и затова трябвало да видят с очите си, че е мъртъв.

— Добре тогава — съгласих се накрая. — Но се постарайте да не се приближавате, докато всичко не приключи.

Те склониха. Сега вече бяха трима. Двамината, които познавах от предишната среща, и един нов, от гласа му личеше, че и той е млад и напрегнат като другите. Всички бяха скрили лицата си под черни кърпи. Да си рече човек, че ме вълнува кои са!

След полунощ бях пред къщата на Руми. Прескочих дувара и се скрих зад един храст в двора. Клиентите ме бяха уверили, че Шамс от Тебриз има навика нощем да излиза да размишлява на двора — преди или след очистването. Единственото, което трябваше да направя, бе да чакам.

Нощта беше ветровита и необичайно студена за това време на годината. Мечът, който държах, ми се струваше тежък и леден, напипвах под пръстите си двете грапави коралови мъниста, с които бе украсена ръкохватката. За всеки случай носех със себе си и малък кинжал в калъф.