Стиг Ларшон - Момичето, което си играеше с огъня

Освен може би кола.

Продължаваше да стои на пътя, изпълнен с колебание, когато забеляза светлините на приближаваща се откъм склона кола. Обърна глава. Може би щеше да успее да си осигури транспорт по друг начин. Нуждаеше се само от автомобил, който да го откара до Гьотеборг.

За първи път в живота си, откакто детството й бе свършило, Лисбет Саландер бе изгубила контрол върху ситуацията, в която се намираше. През годините се бе забърквала в побои, бе ставала жертва на насилие както от страна на държавните институции, така и в личния си живот. Нанесли й бяха повече телесни и душевни рани, отколкото който и да било човек заслужаваше.

Всеки път обаче успяваше да обърне нещата. Отказа да отговаря на въпросите на Телебориан, а когато ставаше жертва на физическо насилие, винаги се бе измъквала.

Можеше да преживее един счупен нос.

Но не и дупка в главата.

Този път нямаше как да се довлече до вкъщи, да се пъхне в леглото си, да се завие през глава, да спи в продължение на два дни, да стане и да продължи с ежедневните си занимания, сякаш нищо не се е случило.

Беше толкова тежко ранена, че не можеше сама да се справи със ситуацията. И толкова уморена, че тялото й отказваше да й се подчинява.

„Трябва да поспя малко“ — каза си тя. В следващия миг обаче осъзна, че ако се отпусне и затвори очи, има огромна вероятност никога повече да не се събуди. Помисли над този си извод и след малко си каза, че всъщност не й пука. Мисълта дори й допадна. „Да си почина. Да не ми се налага да се събуждам повече.“

Последната й мисъл бе за Мириам Ву.

„Прости ми, Мими.“

Все още държеше пистолета на Сони Ниеминен в ръка, когато затвори очи.

Микаел Блумквист видя Роналд Ниедерман в светлината на фаровете си още отдалеч и веднага го разпозна. Нямаше как да обърка един рус великан, висок 205 сантиметра, с тяло като на брониран робот. Ниедерман махаше с ръце. Микаел намали скоростта и наби спирачки. Пъхна ръка във външния джоб на чантата с компютъра и извади пистолета „Колт 911 Гавърнмънт“, който бе открил на бюрото на Лисбет Саландер. Спря на около пет метра от Ниедерман и изключи мотора, преди да отвори вратата на колата.

— Благодаря, че спряхте — рече Ниедерман задъхано. Бе тичал. — Двигателят ми се повреди. Ще ме качите ли на стоп до града?

Гласът му бе странно писклив.

— Естествено, че ще ви откарам до града — рече Микаел Блумквист. После насочи пистолета си към Ниедерман. — Лягай на земята!

Изпитанията, с които се сблъскваше Роналд Ниедерман, нямаха край тази нощ. Той погледна неразбиращо Микаел.

Ниедерман не се страхуваше нито от пистолета, нито от лицето, което го държеше в ръка. Същевременно обаче изпитваше респект към оръжията. Оръжията и насилието бяха неразделна част от живота му. Предположи, че ако някой човек насочва пистолет към него, то трябва да е напълно отчаян и възнамерява да го използва. Присви очи и се опита да прецени мъжа зад дулото, но светлината от фаровете го превръщаше в тъмна сянка. Полицай? Те обикновено се легитимират. Поне така е във филмите.

Прецени шансовете си. Знаеше, че ако се впусне с главата напред, ще успее да го обезоръжи. Но мъжът изглеждаше напълно спокоен, а и вратата на колата го пазеше. Щеше да успее да улучи Ниедерман един или два пъти. Ако се движи бързо, мъжът може да пропусне или поне да не уцели някой важен орган. Но даже и да оцелееше, огнестрелните рани щяха да затруднят бягството му или да го направят невъзможно. Беше по-разумно да изчака по-добра възможност.

— Лягай веднага на земята! — изрева Микаел.

Премести дулото на няколко сантиметра и изстреля един куршум в канавката.

— Следващият ще е в капачката на коляното ти — заяви Микаел високо, ясно и ултимативно.

Роналд Ниедерман падна на колене, заслепен от светлината на фаровете.

— Кой си ти? — попита го той.

Микаел пъхна ръка в джоба на вратата и извади фенерчето, което бе купил на бензиностанцията. Насочи го към лицето на Ниедерман.

— Ръцете на гърба — изкомандва Микаел. — Разтвори крака.

Изчака, докато Ниедерман с неохота изпълни нареждането му.

— Знам кой си. Ако направиш някоя глупост, ще те застрелям без предупреждение. Целя се в белия дроб под ключицата. Може и да успееш да ме спипаш… но ще си платиш.

Остави фенера на земята, свали колана си, направи примка, точно както се бе научил от пехотинците в Кируна, докато отбиваше военната си служба преди повече от две десетилетия. Застана между краката на русия великан, пъхна примката около ръцете му и я пристегна над лактите. Така на практика обезвреди огромния Ниедерман.