Стиг Ларшон - Момичето, което си играеше с огъня

— И искате да кажете, че Лисбет Саландер е една от тези луди? — попита Ханс Фасте.

— Не би трябвало да употребяваме тази дума, но да, тя принадлежи към групата на изоставените от обществото пациенти. Без съмнение е един от болните индивиди, които никога не бих пуснал да се разхождат на свобода, ако зависеше от мен.

— Имате предвид, че е трябвало да бъде затворена, преди да извърши престъпление? — попита Соня Мудиг. — Това противоречи донякъде на принципите за социална справедливост.

Ханс Фасте сбърчи чело и й хвърли яден поглед. Соня Мудиг не можеше да разбере защо Фасте винаги я напада.

— Напълно сте права — отвърна Телебориан и така индиректно я спаси. — Това противоречи на идеята за справедливо общество, поне в съвременната му форма. Говорим за един вид баланс между правата на индивида и правата на потенциалните жертви, които един психично болен човек може да остави след себе си. Никой случай не е идентичен с останалите и към всеки пациент трябва да има индивидуален подход. Няма съмнение, че и ние, работещите в областта на психиатричните грижи, правим грешки и изписваме хора, които не би трябвало да се намират по улиците.

— Сега може би не е моментът да задълбаваме в социалната политика — рече Бублански предпазливо.

— Прав сте — съгласи се Телебориан. — Днес сме се събрали във връзка с конкретен случай. Позволете ми само да изтъкна колко е важно да разберете, че Лисбет Саландер е болна и се нуждае от грижи като всеки друг пациент, който страда от зъбобол или сърдечен порок. Тя би могла да оздравее и дори можеше вече да е здрава, ако бе получила необходимото лечение, докато все още бе възможно да бъде повлияна от него.

— Значи вие сте били неин лекуващ лекар? — рече Ханс Фасте.

— Аз съм един от многото хора, срещали се с Лисбет Саландер в тази връзка. Тя беше моя пациентка през ранното си юношество. Освен това бях един от лекарите, участвали в процеса на поставянето й под попечителство, след като навърши осемнайсетгодишна възраст.

— Бихте ли ни разказали малко за нея? — помоли Бублански. — Какво би могло да я накара да отиде до Еншеде и да убие двама непознати, а преди това и своя попечител?

Петер Телебориан се разсмя.

— Не, не бих могъл да ви отговоря на този въпрос. Не съм следил развитието й от години и нямам представа в коя степен на психоза се намира в момента. За сметка на това обаче веднага ще ви кажа, че силно се съмнявам двойката в Еншеде да са й били непознати.

— Какво ви кара да мислите така? — попита Ханс Фасте.

— Една от слабостите в лечението на Лисбет Саландер е липсата на категорична диагноза. Това от своя страна се дължи на факта, че тя беше напълно непроницаема. През цялото време отказваше да отговаря на въпросите ни, както и да се подложи на каквато и да е било терапия.

— Тоест вие не знаете дали наистина е болна, или не? — попита Соня Мудиг. — Имам предвид, след като няма диагноза.

— Погледнете го от този ъгъл — рече Петер Телебориан. — Започнах да работя с Лисбет Саландер малко преди да навърши тринайсет. Намираше се в състояние на психоза, страдаше от натрапчиви мисли и очевидна мания за преследване. Беше моя пациентка в продължение на две години, през които бе принудително хоспитализирана в „Санкт Стефан“. Причината беше, че по време на цялото си съзряване бе проявявала насилствено поведение по отношение на съучениците, учителите и познатите си. Неколкократно бе нанасяла телесни повреди. Насилието обаче винаги е било насочено срещу хора от кръга на нейните познати, тоест някой е казал или сторил нещо, което тя е приела като обида. Няма случай, при който да е нападала напълно непознато лице. Поради това смятам, че съществува връзка между нея и двойката от Еншеде.

— Изключение от дотук казаното е нападението в метрото, когато е била на седемнайсет години — възрази Ханс Фасте.

— Тогава бе установено, че е била нападната и е действала при самозащита — рече Телебориан. — Въпросното лице беше известен на полицията сексуален престъпник. Въпреки това този случай представлява чудесен пример за начина й на поведение. Тя би могла да си тръгне или да потърси помощ от останалите пътници във вагона. Вместо това обаче избира да му нанесе тежък побой. Когато се чувства застрашена, е способна на изключително насилие.

— Какъв всъщност е проблемът в нейния случай? — попита Бублански.

— Както вече ви казах, няма поставена диагноза. Моето лично мнение е, че страда от шизофрения и постоянно се намира на границата на психозата. Не е способна на емпатия и в много отношения може да бъде обявена за социопат. Трябва да отбележа, че е изненадващо колко добре се е справила след навършване на пълнолетие. Тоест била е член на обществото, макар и под попечителство, в продължение на осем години, без да извърши каквото и да било действие, което да доведе до жалба в полицията или арест. Но прогнозата й…