Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Брътвежи, брътвежи, брътвежи — измърмори Искиердо с горчивина.

— Вие цял живот сте се борили за хляба и никога не сте съумели да победите. Не е имало управия… Истината е, че този шарлатании е човек без способности: не знае нищо, не работи, бива го само да се хвали и да говори, че яде живи деца. Много говори за републиката и за кантоните 202 202 Почти независими административни единици, към които се стремели привържениците на кантонализма. — Б.пр. , а не става дори и за най-груба работа… Какво? Греша ли? Това ли е вашият портрет или не?…

Платон не казваше нищо, само отново и отново плъзгаше погледа на красивите си очи по плочките на пода, сякаш искаше да ги премете с него. Думите на Гилермина отекваха в душата му с тона на вечната истина, срещу която човешките хитрости са безпомощни.

— След това — прибави светицата — горкият човек е трябвало да си послужи с хиляди не много чисти средства, за да живее, защото трябва да се живее… Трябва да бъдем снизходителни към бедността и да й даваме мъничко право на зло.

По време на малката пауза, която последва след тези мисли на Гилермина, нещастният човек пропадна в съвестта си като в кладенец и там се видя такъв, какъвто беше наистина, освободен от дрипите на фалшивия блясък, в който го обвиваше неговото самолюбие; помисли това, което и друг път беше мислил, и си каза накъсо: „Аз съм истинско муле, един глупак, който не може да убие и комар, а тази дяволска светица носи в себе си всевишния.“

Гилермина не сваляше от него очите си, които от намигванията й ставаха лукави. Чудно как тя отгатваше мислите му. Не беше за вярване, ала бе така, защото след друга тържествена пауза госпожа Пачеко каза:

— Защото туй, че Кастелар ще ви назначи, са празни приказки. Вие самият не го вярвате и насън. Казвате го, за да смаете Идо и други глупаци като него… И каква ли работа ще дадат на човек, който се подписва с кръстче. Вие, който се перчите, че сте извършили толкова революции, че сте ни докарали блажената република и че сте основали кантона в Картахена… с това се хвалите… вие, който се правите на преследван и с презрение ни наричате новокатоличка и разгласявате, че ще ви правят големец, ще се задоволите… Кажете го откровено — ще се задоволите да ви дадат едно портиерско място…

Сърцето на Искиердо трепна и това движение на душата бе тъй ясно доловено от Гилермина, че тя прихна да се смее и докосвайки коляното му с ръка, повтори:

— Не е ли истина, че ще се задоволите?… Хайде, мили мой, признайте го заради страданията и смъртта на нашия изкупител, в който всички вярваме.

Очите на джамбазина блеснаха. Пусна една усмивчица и живо каза:

— Портиерско място в министерство?

— Не, мили, не чак толкоз… Личи, че си испанец. Винаги се цели нависоко и желае да служи на държавата. Говоря за портиерско място в частен дом.

Искиердо свъси вежди. Той искаше да облече униформа с ширити. Отново бързо се потопи в мислите си и в тяхната дълбина се заусуква около портиерското място в частен дом. Реченото речено. Той беше вече сит от толкова борба за кучешко съществуване. Какъв по-хубав изход можеше да желае от почивката, която му предлагаше тая стрина, дето сигурно е племенница на Пресветата дева?… Защото той вече започваше да старее и не му беше до шеги. Предложението означаваше сигурна прехрана, малко работа и ако мястото беше в голяма къща, никой нямаше да му откаже униформата. Вече беше отворил уста да изпусне едно съгласен , по-голямо от дома, в който трябваше да бъде портиер, когато самолюбието, неговият най-голям неприятел, се разбунтува, а самохвалството му, рожба на собствения му разум, вдигна ужасна олелия. Загубен човек. Започна да клати глава недоволно и хвърляйки презрителни погледи на всички страни, каза:

— Портиерско място… Малко е.

— Вече е ясно… Не можете да забравите, че сте били министър на вътрешните работи, сиреч, че са искали да ви назначат… Макар, струва ми се, вече се разбираме, че всичко е измислица на тази велика глава. Виждам, че вие и дон Хосе Идо, друг като вас, бихте могли да съчинявате хубави романи. Ах, мизерията, недояждането как принуждават тези бедни мозъци да бълнуват. В края на краищата, господин Искиердо…

Той беше станал и като се заразхожда с ръце в джобовете, изрази великодушните си мисли по следния начин:

— Мойто достойнство и чест не ми позволяват… Дето се вика: бих искал, но не може, не може. Ако искате наистина да ми помогнете, понеже ми отнемате милото ми въшкарче, придържам се към възнаграждението.