Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Улавяйки за краищата престилката, която беше от син крепон току-що изгладена и без петънце, то я показа на господарката.

— Да, сега я виждам — отвърна тя, възхитена от толкова прелест и кокетство. — Много си хубава и престилката е… великолепна.

— Днес за пръв път я сложих… няма да я изцапам, защото не слизам на двора — добави малката, издувайки от удоволствие и суета ноздричките си.

— Чия си ти? Как се казваш?

— Адорасион 199 199 Обожание (исп.). — Б.пр. .

— Колко си хубава… и колко си симпатична.

— Това момиченце — каза една от съседките — е дъщеря на една много лоша жена, която се нарича Маурисия Мъжкараната . На два пъти живя тук, вкараха я в „Арекохидас“ 200 200 Манастир — Б.пр. , но тя избяга и сега не се знае къде скита.

— Бедното ми момиченце… Твоята майка не те обича.

— Но леля й Севериана й е за майка, приютява я като родна дъщеря и си я гледа. Господарката не познава ли Севериана?

— Чувала съм за нея от приятелката си.

— Да. Госпожица Гилермина я обича много… Тъй като тя и Маурисия са дъщери на гладачката й… Севериана… Къде ли е тази жена?

— На пазар — отвърна Адорасион.

— Виж ти, като госпожица си.

Като чу, че я наричат госпожица, малката вече не се побираше в кожата си от задоволство.

— Госпожо — каза тя, пленявайки Хасинта със сребърния си глас и с прекрасното си произношение, — аз не си нацапах лицето онзи ден…

— Ти не… Знаех си аз. Ти си много чиста.

— Не, не се нацапах — повтори тя, като наблягаше толкова силно на „не“-то с глава, сякаш щеше да й се прекърши вратлето. — Ония шопари искаха да ме нацапат, но аз не се оставих.

Хасинта и Рафаела бяха запленени. Не бяха виждали толкова хубаво, толкова възпитано момиченце, което да се отличава сред другите като това. Удоволствие беше да гледаш чистите му дрехи. Полата му беше закърпена, но много чиста; обувките му бяха стари, ала добре запазени, а престилката му — връх на чистотата.

В този момент дойде лелята и втора майка на Адорасион. Беше хубавица, висока и стройна; жена на един тапицер и най-уредната наемателка, или, ако щете, най-богатата от оня кошер. Живееше в едно от най-хубавите жилища от първото патио, нямаше собствени деца, още един повод Хасинта да й симпатизира. Щом се видяха и се разбраха. Севериана оцени по достойнство добрината на дамата към малката; накара я да влезе в къщи и й предложи стол, от тия, на които казват виенски, който сред онези бордеи се стори на Хасинта върхът на богатството.

— А къде е моята господарка доня Гилермина? — попита Севериана. — Зная вече, че сега идва всеки ден. Вие не ме ли познавате? Майка ми беше гладачка в дома на господарите Пачеко… Там израснахме сестра ми Маурисия и аз.

— Чувала съм за вас от Гилермина…

Севериана остави препълнената кошница с покупките, хвърли шала и забрадката си и не можа да устои на едно суетно желание. Сред обитателите на гуляйджийските домове е нещо обикновено оная, която си дойде от пазар с богати покупки, да ги изложи на възхищението и завистта на съседките. Севернана започна да изважда запасите си и протягайки ръка през вратата, ги показваше навън… „Гледайте, една зелка, четвърт фунт месо… малко овнешко… цикория…“ И накрая изскочи голямата сензация. Севериана я показа като трофей, пръскайки се от гордост. „Заек“, извикаха половин дузина гласове… „Мила, как си се отпуснала.“ „Защото имах възможност, мила, купих го само за седем реала.“ Хасинта помисли, че учтивостта я задължава да поласкае стопанката на дома, затова разгледа с голям интерес провизиите и възхвали доброто им качество и евтиния.

После заговориха за Адорасион, която се беше залепила за полите на Хасинта. Севернана започна да разказва:

— Това момиче е дъщеря на сестра ми Маурисия… Госпожата вкара в манастира „Микаелас“ сестра ми, но тя избяга, като се покатери през оградата, и сега я търсим, за да я затворим пак там.

— Познавам много добре тоя религиозен орден — каза госпожа Санта Крус — и съм много добра приятелка на сестрите от „Микаелас“. Там ще я оправят… Повярвайте, там вършат чудеса…

— Но тя е много лоша… госпожо, много лоша — отвърна Севериана с въздишка. — Остави ми тук това създание и то не ми тежи, защото към него така ме влече сърцето, сякаш аз съм го раждала… Нали всички мои умряха, а и моят Хуан Антонио така се привърза към малката, че не може без нея. Иначе е глезла и много ми лудува. Нали е родена и израснала сред лоши жени, които я научиха да фантазира и да се пудри. Когато върви по улицата, прави такива движения с тялото си, че… казвам ви, че ще я пребия, ако не се откаже от тоя лош навик. А, ще видиш ти, ще видиш, шмекерке. Хубавото у нея е, че не замърсява дрехите си и обича да си мие ръцете, муцунката и даже тялото, госпожо, даже тялото. Щом вземе парче миризлив сапун, скоро му вижда сметката. Ами ресането? Вече ми счупи три огледала, а един ден… какво мисли госпожата, че правеше…? Ами боядисваше веждите си с изгоряла тапа.