Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Искиердо се приготви за отговора.

— Ще река на госпожата… Аз… наистина съм привързан към него. Обичам го, тъй да се каже, като син… Нека госпожата го подпомага заради рода, от който е; нека ме настани на служба, пък аз ще го отгледам.

— Не, тия пазарлъци не ми изнасят. Да бъдем приятели, но при условие, че ще отведа това клето ангелче у дома. За какво ви е на вас? За да израсте из тия нехигиенични дворове сред безпризорни?… Аз ще ви покровителствувам — какво искате? Някаква длъжност? Някоя сума?

— Ако госпожата — подметна Искиердо мрачно, отронвайки думите, след като доста ги предъвкваше — ми издействува нещо…

— Да видим какво…

— Госпожата да се срещне с Кастелар… дето толкоз ме е намразил… или с господин Пи.

— Не ме занимавайте с пи и с па … Аз не мога да ви дам никаква служба.

— Тогаз, щом не ми дават министрацията на Ел Пардо 197 197 Село на северозапад от Мадрид на брега на р. Мансанарес. — Б.пр. , детето остава тука… мамка му! — заяви Искиердо най-грубо, като стана. Той сякаш отговаряше повече с изтъкването на високия си ръст, отколкото с думи.

— Не друго, ами администрацията на Ел Пардо. Да, тя вас чака. Ще говоря със съпруга си, който ще признае Хуанин и ще го изиска чрез съда, тъй като майка му го е изоставила.

Като чу това, Платон се разстрои малко. Но не се предаде, взе на ръце детето и го заглези по своему: „Кой те обича тебе, свирчо?… Кого обичаш ти, въшльо мой?“

Детето уви ръце около врата му.

— Аз не ви преча, нито ще ви преча да продължите да го обичате и даже да го виждате понякога — каза госпожата, съзерцавайки Хуанин като оглупяла. — Утре ще дойда пак и се надявам да ви убедя… А колкото до администрацията на Ел Пардо, не мислете, че ви казвам „не“. Би могло да стане… Не зная…

Искиердо омекна малко.

„Това е — помисли си Хасинта, — този човек е един търгаш. Не умея да се разбирам с този тип хора. Утре ще дойда с Гилермина и тогава… ще те видя тебе.“

— За вас — каза тя на глас — най-доброто ще бъде една сума. Струва ми се, че сме гладни.

Искиердо въздъхна веднъж и пусна детето на пода.

— Един ендивид , дето през целия си пресеят живот се е борил испанците да бъдат свободни…

— Но, човече божи, още по-свободни ли ги искате?

— Не… Както се вика — храни куче… Знайте, че Бисера, Кастелар и други мекерета го дължат на мене всичко туй, което са.

— Много странно.

Врявата от китарата и от песните на слепците значително се усили, смесвайки се с думкането на коледни барабани.

— А ти нямаш ли барабан? — попита Хасинта малкия, който, едва чул въпроса, вече въртеше отрицателно глава.

— Виж ти работа! Да нямаш барабан!… Ще ти купя още днес, още сега. Ще ми дадеш ли целувка?

Питусо не чакаше да го молят. Започваше да става дързък. Хасинта извади едно пакетче карамели и той с инстинкта на лакомниците се хвърли да види какво вади тя от ония хартийки. Когато Хасинта сложи един карамел в устата му, Хуанин се засмя от удоволствие.

— Какво се казва? — попита го Искиердо.

Излишен въпрос, защото детето не знаеше, че когато се получава нещо, се благодари.

Хасинта отново го взе на ръце и го загледа. Пак й се стори, че приликата се заличава. Дали пък не е!… Беше уместно да го проучи и да не действува прибързано. Гилермина щеше да се нагърби с това. Изведнъж шмекерът му с шмекер я погледна и като извади карамела от устата си, й го предложи, та да посмуче и тя.

— Не, глупчо, аз имам още.

Като видя, че щедростта му не бе оценена, той й се изплези.

— Вагабонтино такъв, подиграваш ми се!

А той, въодушевен, отново изплези език и за пръв път проговори, произнасяйки много ясно: „Путана“.

Господарката и прислужницата прихнаха да се смеят, а Хуанин му дръпна един преочарователен смях, повтаряше думата и пляскаше с ръце, сякаш сам се аплодира.

— На какви неща го учите!…

— Е, синко, не казвай таквиз изрази…

— Обичаш ли ме? — попита го Хасинта, като го притисна към себе си.

Момчето закова очи в Искиердо.

— Кажи й да, ама на бас, че няма да тръгнеш с нея… да знаеш… Няма да тръгнеш с нея, защото обичаш повече татко си Пепе, въшльо… А на татко ти тряба да му дадат министрацията.

Варваринът отново й го взе, а Хасинта се сбогува с твърдото намерение да се върне с подкреплението на своята приятелка.

— Довиждане, довиждане, Хуанин. До утре — и тя го целуна по ръчичката, а не по лицето, защото то бе цялото омазано с карамел.

— Довиждане, сладур — каза Рафаела, щипвайки пръстите на единия му крак, които се подаваха от обувката.