Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Това а-а-а-а все не свършваше; то извиваше нагоре и надолу като подпис, изписан от звука. Слушателите вече оставаха без дъх, когато слепецът реши да го спре на финала на фразата:

Очакване, докато музикантът издаваше от глъбините на гърдите си едни „ай, ай“ като ръмжене на кученце, когато му дърпат опашката. Ай, ай, ай! … Накрая завърши:

Смехове, врява, трополене… До детето-певец имаше друг слепец, стар и загорял, с нахлупена козинява барета и с тяло, увито в наметало с повече кръпки, отколкото плат, а кожата на лицето му бе като кора на дърво. Тънката му самодоволна усмивка го издаваше, че е автор на аплодираната строфа. Той беше и учител, а може би и баща на сляпото момче, и го учеше на занаята. Хасинта хвърли един поглед на цялата група и сред почтените хора, които образуваха кръга, забеляза едно същество, чието присъствие я накара да потръпне. Беше Питусо , който с една ръка на кръста, с друга — на устата, бе застанал между възрастния слепец и детето, заслушан от цялата си душа в музиката. „Ето го там“, каза тя на господин Искиердо, който начаса го измъкна от групата, за да го отведе със себе си. Най-странното бе, че когато физиономията на Питусо беше нацапотена, Хасинта реши, че забелязва в нея голяма прилика с Хуанито Санта Крус. А когато видя това лице в естественото му състояние, макар и не дотам чисто, приликата беше изчезнала. „Не прилича“, мислеше си тя полурадостна-полуобезнадеждена, когато Искиердо й сочеше вратата, за да влезе.

Хасинта и прислужницата й разказват, че когато се намерили в тясната, мръсна и неуютна килия и забелязали, че тъй нареченият Платон заключва вратата, така ги дострашало, че и на двете им минало през ума да се покажат на прозорчето, за да викат за помощ.

Госпожата погледна изкосо прислужницата, за да види дали запазва присъствие на духа, ала Рафаела беше ни жива, ни умряла. „Този бандит — помисли си Хасинта — ще ни извие вратовете, без да ни остави да гъкнем.“ Малко се успокояваше, като чуваше съвсем наблизо дрънкането на китарата и врявата на тълпата, която обграждаше двамата слепци. Искиердо им предложи единствените столове, които се намираха в помещението, а той седна върху някакъв сандък, като постави Питусо на коленете си.

Рафаела разправя, че в този момент и хрумнал безпогрешен план за отбрана от чудовището, ако ги нападне случайно. Видеше ли го да прави враждебен жест, тя мигновено щеше да увисне на брадата му. Ако господарката й в същия момент прояви достатъчно сръчност да грабне един шиш, намиращ се близо до ръката й и да прободе очите на нападателя, работата щеше да бъде свършена.

Там нямаше други мебели освен двата стола и сандъка. В мрачната спалня навярно имаше някакъв креват. На стената висеше голяма и красива щампа, зад чието стъкло се виждаха две черни плитки коса, много красиви, навити като змии и завързани с копринена панделка с надпис: Дъще моя!

— На кого е тая коса? — запита Хасинта живо и любопитството за миг облекчи страха й.

— На дъщерята на жена ми — отвърна Платон сериозно, хвърляйки пренебрежителен поглед към картината с плитките.

— Аз помислих, че са на… — измънка дамата, без да се реши да довърши фразата. — А девойката, на която е принадлежала тази коса, къде е?

— В гробището — изръмжа Искиердо с тон, повече животински, отколкото човешки.

Хасинта разгледа малкия Питусо и… странно, отново забеляза прилика с големия Питусо . Пак го погледна и колкото повече го гледаше, толкова по-голямо сходство намираше. Боже свети! Тя повика детето, а господин Искиердо му каза с донякъде смекчена грубост нещо, което у него можеше да мине и за нежност: „Върви, въшльо, и дай една целувка на тази госпожа.“ Детето, вече изправено, се противеше да пристъпи напред. Беше изплашено, приковало в Хасинта звездичките на очите си. Тя беше виждала хубави очи, ала като тия не беше срещала никога. Бяха като на Младенеца, рисуван от Мурильо 196 196 Испански художник от XVII в., автор на реалистични картини. — Б.пр. . „Ела, ела“, каза му тя, като го викаше с онова движение на двете ръце, което беше научила от майките. А той стоеше много сериозен, с бузки, пламнали от детска срамежливост, която така лесно преминава в дързост.

— На бас, че не е с вързан характер, ама се плаши от фини пресони — каза Искиердо, като побутваше детето напред, докато Хасинта успя да го хване.