Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Като се отскубна от ръцете на жена си, които го стискаха като клещи, Идо пак почна да гримасничи, а Никанора, която знаеше, че за да мине по-скоро кризата, няма друг изход, освен да го остави да даде воля на болното си въображение, пъхна в ръката му една палка за барабан, забравена от децата, и го заблъска по гърба…

— Вече можеш да ни пречукаш — рече му тя. — Хайде, хайде. Ние сме там, в килера, хубаво сме се сгушили… Силно удряй, силно, изтърбуши ни…

Препъвайки се, Идо влезе в една от спалните и като опря коляно в мизерното легло, започна да удря с палката, произнасяйки: „Прелюбодейци, изкупете престъплението си!“ Тия, които го слушаха от коридора, се превиваха от смях, а Никанора разпалено говореше на зяпачите:

— Скоро ще му мине. Колкото по-силно, толкоз по-малко трае. „Така, така… И двамата са мъртви… локва от кръв… Аз съм отмъстен, моята чест е из… из… мита“, мърмореше той, като удряше все по-слабо, докато накрая се строполи по очи върху сламеника. Краката му висяха извън леглото, лицето му се притискаше във възглавницата и в тая поза брътвеше неясни думи, които глъхнеха и преминаваха в хрипове. Никанора го обърна по гръб, за да диша по-добре; вдигна краката му върху леглото, сякаш бе мъртвец и взе палката от ръката му. Оправи възглавниците и му разхлаби дрехите. Навлезе във втората фаза, прилична на кома, и макар че продължаваше да бълнува, не помръдваше дори с пръст и силно стискаше клепачи, страхувайки се от светлината. Потъна в тежкия си сън след яденето на месо.

Когато Венера Медичи излезе от леговището, видя, че сред хората, които гледаха през прозореца, беше и Хасинта, придружена от прислужницата си.

Тя беше присъствувала на част от сцената и беше ужасена.

— Най-лошото вече мина — каза Никанора, като излезе да я посрещне. — Много силен пристъп… Но не му вреди Бедният ангел! Винаги му става така, щом се наяде.

— Странно нещо — рече Хасинта, като влизаше.

— Когато се наяде с месо… Да, госпожо. Лекарят казва, че мозъкът му е като замаян, защото дълго време е писал все за развалени жени, без да яде нищо друго освен тоя проклет фасул… Мизерията, госпожо, тоя кучешки живот. И ако знаехте какъв добър човек е… Когато е спокоен, не прави нищо лошо, веднъж не е излъгал. Не е способен да убие и бълха. Две години може да не хапне хляб само и само да има за децата му. Сега госпожата сама вижда не съм ли нещастна. Става две години, откак Хосе се захвана с тези работи. Прекарваше безсънни нощи, за да вади от главата си едни измислици… всичко, що се отнася до неверни дами, хубавици, дето си убиват времето с някакви много разпътни херцози… а съпрузите беснеят… Какво ли не измисляше! А сутрин ги преписваше на чисто на специална хартия с почерк, да ти е драго да го гледаш. Сетне заболя от тиф и беше толкоз зле, така изпосталял, та решихме, че си отива. Оздравя и му остана тази треска на мозъка, тази предвзетост, да го прихваща, щом хапне нещо съществено. Той е на периоди, госпожо — понякога пристъпите му са много леки, а друг път става толкоз пернат, че само да мине пред кланицата, клепачът му заиграва и почва да приказва глупости. Хубаво казват, госпожо, че месото е един от враговете на душата… Само да знаете какви ги измисля… Че аз прелюбодействувам и му изневерявам с някакъв херцог!… Пък аз с този вид…

Тоя тъжен разказ не заинтересува Хасинта толкова, колкото Никанора си мислеше. И като видя, че жената не слага точка, Хасинта трябваше самата да я сложи.

— Простете — каза тя, като смекчаваше колкото се може тона си, — но разполагам с малко време. Бих искала да говоря с тоя господин, който се казва дон… Хосе Искиердо.

— На вашите услуги — каза един глас от вратата. Когато погледна, Хасинта се намери лице в лице с преснажната фигура на Платон , който не й се видя тъй свиреп, както й го бяха обрисували.

Съпругата на Дофина му каза, че желае да говори с него и той я покани с цялата вежливост, на която беше способен, да влезе в дома му. Господарката и прислужницата се запътиха към номер седемнайсет — жилището на Искиердо.

— Къде е Питусо? — попита Хасинта на средата на пътя.

Искиердо погледна към патиото, където играеха няколко деца, и като не го видя никъде, изръмжа. Близо до номер седемнайсет, на един от ъглите на коридора, се бе събрала група от пет-шест души, възрастни и деца, а в средата беше седнало на скамейка около десетгодишно сляпо дете и свиреше на китара. Ръката му беше много къса, за да достигне края на грифа. Свиреше наопаки, натискайки струните с дясната и дрънкайки с лявата, поставило китарата върху коленете си нагоре с широката част и струните. Малката и хубава ръка на мъничкия слепец изящно докосваше струните, като извличаше от тях най-нежни арпеджи и тия заглушени пицикати, които тъй добре изразяват дълбокото и грубовато чувство на тълпата. Главата на музиканта се люшкаше като на ония кукли, които имат стоманена пружина вместо вратле, а мъртвите ябълки на очите му играеха на две страни, без да спират нито за миг. След много и много пицикати и подрънквания той пропя с писклив глас: