Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Наново изпразни чашата, а другият Хосе се дивеше както на сладкодумието, тъй и на издръжливостта му на пияч. После Искиердо се разсмя саркастично, като продължи:

— Викат, че ще ви докарат Алифонсо… Стана тя! Ако ме питат, да го докарат. На бас, че е все едно наистина да докарат Терсо. Дето се вика — на мене все ми е едно: бяло или черно. Чуйте най-важното: Оназ година, като бях в Алкой, карлистите ме подмамиха. Преминах към четата на Кальоса де Енсария и изстрелях сума ти патрони по гражданската гвардия. Каква дандания! Тичай тук, тичай там. Ама скоро се отметнах от думата си, понеже ме бяха цанили за половин дуро на ден, а грошовете изобщо не се вясваха. Аз си рекох: „Хосе, я стани либерал, че туй с карлистите не те грее.“ Измъкнах се една нощ и право в Барселона, дето гладорията беше толкоз голяма, маестро, че за малко да пукна. Ах, адаш, ако не ми се беше случило да срещна там моята племенница Фортуната, не е за разправяне. Помогна ми. Добро момиче е, и с парите, дето ми даде, грабнах проклетия влак и — в Мадрис…

— Тогава — каза Идо, уморен от несвързания разказ и от гротесковия език — прибрахте туй прелестно дете…

Идо търсеше сантименти в тая бъбрива страница на съвремието; ала Искиердо, като човек с повече мозък, пренебрегваше сантимента, за да се върне към забавната история.

— Пристигам, отивам при комитетите и им казвам в очите: „Ама господа, заемаме ли позиции или не заемаме позиции? Щото, ако не заемем, тук ще има голяма дандания.“ Присмиваха ми се… Мошеници! Сякаш се бяха продали на умерените!… Знайте ли, адаш, с какво ми се надсмиваха ония празноглавци? Ами на̀ — с туй, че не знам нито да чета, нито да пиша. Не е съвсем вярно, мамка му, понеже да чета аз знам, макар и не съвсем без запъване, то се следва. За писане, не пиша, щото мастилото ми тече по пръстите… Ами! Дето се вика — писачите, вестникарите и плямпачите със своите тиологии погубиха тази шибана страна, маестро.

Идо, какъвто си беше, го подкрепи с голямо закъснение; Искиердо го стисна толкова силно за ръката, че на него не му остана в края на краищата нищо друго, освен да се съгласи с кимане на глава, слагайки си едно наум, че дава своя авторитетен глас в подкрепа на такава глупост само защото е насилен.

— Тогаз, скъпи ми адаш, като видях, че искат да ме тикнат в дранголника и да ме забъркат с фантетата, измъкнах се и утидохме в Картахена. Ей че живот беше! Мамка му! Мен искаха да ме направят менистър на вътрешните рабути , ама аз рекох „не“. Не ми аресват важните служби. И, знаеш ли, излязохме с фрегатите из ония ми ти морета. И тогаз, волю-неволю, провъзгласиха ме за лейтенант на кораб и бях на заповедите на самия генерал Контрерас, който ми говореше на „ти“. Ей, какъв човек беше и каква хубава униформа имаше! Приличаше наистина на султан с червената си шапка. Славно време беше. Аликанте 189 189 Град в Испания, център на едноименна провинция. — Б.пр. , Агилас 190 190 Пристанищно селище в Испания. — Б.пр. ! Ха насам, ха натам… Ако ни бяха оставили, адаш, щяхме да опапаме целия свят и целия щяхме да го превземем. Оран! 191 191 Град в Алжир. — Б.пр. Ама че противни са тоя Оран и онуй шибано „ву“ на французите, дето никой христиенин не може го изтрая!… Махнах се оттам и се върнах в моята Испанийка, влизам в Мадрис тихо и кротко… К’во ме засяга? Представям се на тези тиолози празноглавци и им викам: „Ето ме и мене, ето ви личността на испанския ендивид , дето целия си живот е прекарал в битки и е влачил червата си за шибаните свободи… Убийте ме, мамка му, убийте ме; на бас, че не искате да ме назначите…“ Вие обърнахте ли ми внимание? И те толкова. Дрънкат ли, дрънкат в Кортесите, а светият народ нека пукне. А пък аз викам, че трябва да превземем Мадрис, да подпалим Кортесите, кралския дворец и шибаните министерства, заложната къща, казармата на гражданската гвардия и водохранилището, а сетне да окачим на бесилката Кастелар, Пи, Фигерас, Мартос, Бисера и останалите, щото са умерени…

Каза „щото са умерени“ точно шест пъти, като постепенно повишаваше тон и последното повторение сигурно се е чуло чак на „Пуерта де Толедо“. Другият Хосе беше съвсем слисан от неграмотния брътвеж на великия човек, най-несретният сред героите и най-известният сред мъчениците. Маската му на мизантроп и оная неудовлетвореност на преследван гений бяха естествена последица от това, че бе доживял половинвековна възраст, без да намери мястото си, защото тридесет години опити и несполуки могат да сломят и най-здравия дух. Искиердо бе опитал да бъде джамбазин, търговец на жито, революционер, главатар на чети, индустриалец, производител на свещи, фигурант в един игрален дом и собственик на комарджийница: два пъти се беше женил за богати жени и нито веднъж в тези различни положения и случаи непостоянното щастие не бе му се усмихнало. Тъй или иначе, женен или ерген, работейки за своя или чужда сметка, винаги бе зле, винаги зле, мамка му!