Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Ала по времето, за което става дума, всичко това беше още бъдеще и се явяваше в затъпялото съзнание на Платон само като неясно предчувствие за слава и сполуки. Героят въздъхна, на което поетът отвърна с друга, по-бурна въздишка. Гледайки в очите своя приятел, Идо се изкашля два-три пъти с гласец, в който прозвучаха метални нотки, и каза, като сложи ръка върху рамото му:

— Вие сте нещастен, защото не ви дават дължимото, но аз съм още по-нещастен, адаш, защото няма по-голяма горест от безчестието.

— Свинска репоблика , прасешка репоблика! — изрева Платон, като стовари ръката си върху масата така, че цялата пивница се разтресе.

— Защото всичко може да се понесе — каза Идо, мрачно понижавайки глас — освен съпружеската изневяра. Ужасно е да се говори за това, скъпи адаш, и моята безчестна уста да разтръбява собствения ми позор… Но, откровено казано, естествено има и моменти, когато не можеш да мълчиш. Мълчанието е престъпление, да, господине… Защо обществото трябва да се гаври с мен, без да съм виновен? Не съм ли образец на съпруг и глава на семейство? Ами че кога съм бил прелюбодеец? Кога?… Нека ми кажат.

Изведнъж отскачайки, сякаш беше гумен, електрическият човек стана. Изпитваше безпокойство, което го задушаваше, ярост, от която косите му настръхваха. Колкото и разстроен да бе, не забрави да плати и като даде дурото си на Тартера , прибра рестото.

— Благородни приятелю — прошепна той на ухото на Искиердо, — не идвайте с мен… Оценявам по достойнство предложението ви за помощ. Ала трябва да отида сам, напълно сам, да, господине, ще ги хвана in fraganti … Тихо!… Шт!… Законът ми дава право да им дам урок… но страшен, ужасен урок… Тихо, казвам!

И той изскочи внезапно като стрела. Искиердо и Тартера гледаха как тича и се смееха. Нещастният Идо се носеше право към целта, без да обръща внимание на препятствията. Едва не повали някакъв слепец и разсипа на една жена кошницата с фъстъци и борови ядки. Пресече „Ронда“, „Мундо Нуево“ и тръгна по улица „Мира ел Рио Баха“, чието нанагорнище взе на един дъх. Приличаше на луд, жестикулираше, очите му бяха мътни, долната му устна — силно издадена напред. Без да забелязва нищо и никого, влезе в сградата, изкачи стълбите и като мина от един коридор в друг, бързо стигна до своята врата. Беше само затворена. Застана нащрек, долепи ухо до ключалката и като блъсна изведнъж, отвори я с трясък и нададе страхотен вик: „Прелюбодейка!“

— Христе! Пак го е прихванало! — изпищя Никанора, но за миг се съвзе от уплахата. — Бедничкият ми, днес е съвсем зле…

Дон Хосе влезе с широка и отмерена крачка, също като странствуващ комедиант, с очи, изскочили от орбитите, и повтаряше със сподавен глас ужасяващата дума: „Прелюбодейка!“

— Човече божи — каза клетата жена, като остави настрана работата си; този ден не боядисваше, а шиеше. — Ял си, нали? Добре я наредихме.

Тя го гледаше повече със съжаление, отколкото с раздразнение, и относително спокойно, както се гледа на вече стари и добре познати беди.

— Доста силна е кризата… Боже мой, колко зле си днес! Някой подлец те е почерпил… Ако ми падне… Слушай, Хосе, трябва да си легнеш…

— За бога, татко — рече Росита, която бе влязла след баща си, — недей ни плаши… Избий си от главата тия засади.

Той я отстрани с енергично движение далеч от себе си и продължи да снове трагикомично, без цел и посока. Сякаш претърсваше жилището; надничаше в смрадливите спални, въртеше се на пети, чукаше по стените, гледаше под столовете, въртеше свирепо очи и правеше такива физиономии, че човек би избухнал в смях, ако не го спира състраданието. Съседите, които се забавляваха много с пристъпите на добрия Идо, започнаха да се тълпят в коридора. Никанора излезе на вратата.

— Днес е отвратителен… Ако ми падне никаквецът, дето го е поканил на блажно…

— Елате тук, невярна дамо! — каза й обезумелият съпруг, като я хвана за ръка.

Трябва да отбележим, че не проявяваше грубост и при най-силния пристъп. Или защото беше много слаб, или защото меката му природа никога не бе обхващана докрай от треската на голямото вътрешно безпокойство, ръцете му едва оказваха съпротива. Никанора го хвана за двете ръце, а той, като се отърсваше и риташе, изливаше гнева си с думи, изричани с дрезгав глас:

— Сега няма да отречеш… Видях го, видях го.

— Кого видя, скъпи?… Ах, да, херцога. Да, тука е… Бях забравила… Лъжовният херцог иска да отнеме проклетата ти изгора!