Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Та той е цял сериозен кавалер — заяви господарката, като го целуна по мръсното лице, което още миришеше на дяволската боя. — Какъв си такъв сериозен днес, а вчера се смееше толкова много и ми показваше езичето си?

Тези думи разчупиха печата на сериозността у Хуанин — още щом ги чу, той разтегна устни в ангелска усмивка. Хасинта също се разсмя; ала сърцето й се сви, а очите й се замъглиха. Със смеха на прелестното момченце по необикновен начин възкръсваше и приликата, която дамата вярваше, че намира у него. Представи си, че породата на Санта Крус избива на лицето му тъй, както преди малко беше избил карминът на детското изчервяване. „Негово е, негово е…“, помисли си тя с дълбоко убеждение, като поглъщаше с поглед лицето на хлапенцето. Виждаше на него чертите, които обичаше. Ала там имаше освен тях и други, непознати. Тогава я обзе едно от ония раздразнения, които от време на време тревожеха душевния й покой, и очите й, светнали от злобичка, искаха да разгадаят по невинното лице на детето омразната и осъдителна хубост на майката. Тя заговори, гласът й, вече металически, се беше изменил напълно. Звучеше като басовете на китарата.

— Господин Искиердо, имате ли тук случайно портрета на племенницата си?

Ако Искиердо беше отговорил, че има, как щеше да се хвърли Хасинта върху него! Но такъв портрет нямаше и така бе по-добре. Известно време дамата остана мълчалива, усещайки, че на гърлото и застава оная буца, безпогрешен признак на голямата мъка. В туй време Питусо бързо напредваше по пътя на доверието. Отначало плахо докосна с пръсти гривната от старинни монети, която Хасинта носеше, и като видя, че не му се карат за тази непочтителност и че тая тъй хубава жена го притиска към себе си, се реши да разгледа безопасната игла, ресните на шала и предимно маншона, онова нещо от мека козина, в което се пъха ръката и там е тъй топличко.

Хасинта го настани на коленете си и се помъчи да сподави огорчението си, събуждайки в душата си състрадание и нежност, които безпомощното дете й вдъхваше. Един бърз оглед на облеклото му й възвърна мъката. Синът на съпруга й да ходи с оголени меса, с почти боси крака!… Тя го погали по къдравата глава, давайки обет в благородното си съзнание да обича детето на другата като свое. А то съсредоточаваше вниманието си на дивак върху ръкавиците на Хасинта. Детето нямаше и най-бегла представа за съществуването на такива лъжливи ръце, в които се пъхаха истинските.

— Горкичкото! — възкликна с жива болка тя, като забеляза, че мизерната дреха на Питусо беше цялата в дупки. Едното му рамо и едната му кълка бяха оголени. С каква обич погали Хасинта тая толкова нежна плът, за която си мислеше, че никога не е познала топлината на майчината ръка и винаги — и денем, и нощем — е все така измръзнала.

— Пипни, пипни — каза тя на прислужницата, — умряло е от студ. — А към господин Искиердо: — Ама защо държите това клето дете тъй разголено?

— Аз съм сюрмах , госпожо — промърмори Искиердо все тъй сухо. — Не искат да ме назначат… защото съм почтен…

Той щеше да продължи да ниже разказа за политическите си теглила, ала Хасинта не му обърна внимание. Хуанин, чиято смелост растеше с всяка минута, се решаваше вече и на друго — да сложи ръка на лицето й, разбира се, с най-голям респект.

— Ще ти донеса много хубави ботинки — каза тази, която искаше да го осинови, и придружи думите си с една целувка по мръсното му ухо.

Момчето вдигна единия си крак, ах, какъв крак! Да го не поглеждаш. — Една безформена маса от прогнила обувка и отвратителен парцал, с дупка, през която се виждаха редица розови пръстчета.

— Боже милостиви! — възкликна Рафаела, прихвайки да се смее.

— Ама, господин Искиердо, толкоз ли сте беден, че нямате за…

— Солютно…

— Тъй ще те пременя!… Ще видиш. Ще ти облека много красиво костюмче, ще ти сложа шапка, ще ти обуя лачени ботинки.

Разбирайки всичко, дяволът му с дявол отваряше едни очи!… От всички човешки слабости първата, която се проявява у детето, предвещавайки бъдещия човек, е самомнението. Хуанин разбра, че ще го издокарват, и се засмя. Ала представите и усещанията на тази възраст бързо се променят и Питусо неочаквано плесна с ръце, като изпусна дълбока въздишка. Това е един особен начин на децата да казват: „Това ме отегчава; на драго сърце бих си отишъл.“ Хасинта го задържа насила.

— Я да видим, господин Искиердо — каза дамата, поставяйки решително въпроса. — Вече зная от вашия съсед коя е майката на това дете. Вижда се, че вие не можете да го отгледате, нито да го възпитате. Аз ще го взема.