Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

И те излязоха. Искиердо, който се перчеше, че е кавалер, макар да се мислеше по-скоро за кавалерийско животно, излезе да ги изпрати до уличката врата с малкия на ръце. И махаше с ръчичката му за довиждане на двете жени, докато те завиваха на ъгъла на „Бастеро“.

В девет часа на следния ден господарка и прислужница отново бяха там в очакване на Гилермина, която се съгласи да се присъедини към приятелките си, щом уреди някои неща на гара „Пулгас“. Беше получила два вагона каменни плочи и издействувала от директора на Северната компания да ги разтоварят безплатно с подемните кранове на предприятието… Колко път трябваше да извърви за това! Но най-сетне постигна своето, а освен това искаше с пренасянето да се нагърби самото предприятие, което печелеше достатъчно и можеше да направи в полза на беззащитните сираци няколко безплатни рейса с камионите си. Щом влязоха, Хасинта и Рафаела видяха Хуанин да играе в патиото. Извикаха го, но той не дойде. Гледаше ги отдалеч и се смееше, налапал половината си ръка; но щом започнаха да му показват барабана, който му носеха, както показват на бика, за да го дразнят, бандерилите, той дотича като стрела. Радостта му беше тъй голяма, че сякаш щеше да припадне. Въртеше се така неспокойно, че Хасинта едва му закачи барабана. Хванал палките в ръце, той започна да удря по кожата и хукна по бунищата, гледан със завист от другите, без да се грижи за нищо друго, освен да вдигне колкото се може по-голяма олелия. Хасинта и Рафаела се качиха горе. Прислужницата носеше вързоп с дарения от госпожата за тъй нуждаещите се обитатели! Жените наизлизаха по вратите си, водени от любопитство; и малко след това сред образувалите се шушукащи групички започнаха одумките, слуховете и коментарите: „На стрина Никанора донесе вълнен шал. На бай Дидо — шапка и жилетка от Банона, а на Роза пусна в ръката пет дуро като пет слънца… На схванатата от номер девет и донесе одеяло за леглото, на стрина Енкарнасион — чудна фанела — добра ще е за хремата й, а на бай Манхавахас — един мехлем във висока стъкленица, дето му викат питофуфито , знаете ли, същото, дето дадоха на моето момиченце — ех, то не му попречи все пак да си умре.“ „Вече виждам как Манхавахас залага или разменя стъкленицата срещу ракиени капки…“ „Чух, че иска да купи детето на гос’ин Пепе и че му дава тридесет хиляди дуро… и го прави управител“… „Управител на какво?…“ „Ама че сте глупави… ами трябва да е на репобликанските конюшни…“

Хасинта започваше да губи търпение, защото нейната приятелка не идваше, а в това време три-четири жени, като и говореха една през друга, излагаха нуждите си в хиперболичен стил. На тази децата й били босички; на другата не били ни боси, ни обути, защото все измирали и в гърдите й била заседнала една мъка, за която казваха, че е неописуема . Онази имала пет деца и чакала шесто, което се потвърждаваше от възвишението, повдигнало полите й половин вара над земята. В това състояние не можела да ходи в тютюневата фабрика, поради което семейството теглело голяма гладурия . Роднината на друга не работел, защото паднал от някакво скеле и вече три месеца откакто е на легло с натъртени гърди, с болки и плюел кръв. Оплакванията потискаха сърцето на Хасинта, разкривайки й много широките предели на човешката мизерия. В лоното на благополучието, в което тя живееше, никога не си бе дала сметка колко голяма е империята на бедността, а сега виждаше, че колкото и да я изследваш, не ще достигнеш до границите на този обширен континент. Тя окуражаваше всички и обещаваше да им помогне според възможностите си, които макар да не бяха малки, бяха все пак недостатъчни, за да се притече на помощ на толкова много нужди. Кръгът, който я заобикаляше, се стесняваше и дамата започваше да се задушава. Направи няколко стъпки, ала на всяка крачка изникваше нов повод за съчувствие: пред нейното светло милосърдие се издигаха човешките нещастия и настойчиво призоваваха към състрадание. След като посети няколко дома, излизайки от тях с разкъсано сърце, отново се намери в коридора, вече много притеснена от закъснението на приятелката си, когато усети, че някой нежно подръпва кашмирения й шал. Обърна се и видя едно пет-шестгодишно момиченце, много красиво, много чисто, с листо от bonibus 198 198 Вид испанско цвете. — Б.пр. в косата.

— Госпожо — каза момиченцето с нежен и плах глас, изговаряйки думите съвсем правилно, — видяхте ли моята престилка?