Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Бе стигнал до най-интересния момент на тая литературна критика, тъй присъща на неговия занаят, когато видя, че към него вървят трима души с тесни панталони, високи обувки, къси жилетки, шапки, пуснати над челото коси и безсрамни лица. Тия типове бяха съвсем мадридски и принадлежаха към гилдията на джебчиите . Единият отвличаше вниманието , другият пребъркваше , а третият прикриваше отстъплението. Идо ги познаваше, тъй като живееха в неговия двор, с изключение на времето, през което квартируваха в Саладеро 181 181 Стар затвор в Мадрид. — Б.пр. , и не обичаше да си има вземане-даване с подобна паплач. С удоволствие би им ударил по един ритник в задника, ала не се решаваше. Едно е да оправяш обществения правопис, а друго — да вкараш в пътя човешкия род. „Добър ви ден“, весело го поздравиха мошениците, а на Идо кожата му се накокошини, защото си спомни за дурото и се уплаши, че ще го пребъркат , ако се разбъбри с тях. Отвърна им много любезно, без да спира: „Бог е с вас, господа… Всичко хубаво.“ И хукна да бяга. Пое си дъх едва когато ги изгуби от погледа си.

„Налага се да се почерпя нещо“, мислеше си краснописецът и преценяваше наум кои ястия обича най-много. Близо до „Пуерта де Толедо“ срещна един продавач на мед от Алкария 182 182 Планинска област в провинция Гуадалахара, на изток от Мадрид, прочута със своя мед. — Б.пр. , който му беше съсед. Бяха се заприказвали, когато мина друг, който изписваше дайрета, също съсед, и двамата поканиха Идо на чашка. „Вървете по дяволите, простаци…“, помисли си той и им благодари, като се сбогува тутакси с тях. Повървя още и видя една долнопробна кръчма на десния ред на „Ронда“… „Да ям до насита!“ Тази мисъл се заби в мозъка му. Известно време Идо дел Саграрио постоя пред „Ел Тартера“, както се наричаше заведението, загледан в двете покрити с прах саксии с цветя, в изображенията на монетите, в черната ръка с изправения пръст, сочещ вратата, и не се решаваше да изпълни нареждането на тоя пръст. Месото му действуваше толкова зле! Щом хапнеше от него, го обземаше онова тъй странно неразположение, прихващаше го глупостта да вярва, че Никанора е Венера Медичи. При все това си спомни, че лекарят му предписваше винаги да яде месо, и то колкото по-сурово, толкова по-добре. От глъбините на неговата природа излизаше рев, който искаше месо, месо! Беше вик, нетърпим сърбеж, властна органическа необходимост, като тая, която изпитват пияниците, когато са лишени от огъня и сърбела на алкохола.

Накрая не можа да се сдържи; шмугна се в кръчмата и като седна на една от изтърканите маси, започна да пляска с ръце, за да дойде келнерът, който беше самият Тартера , един много дебел човек, с жилетка от Байона 183 183 Град във Франция. — Б.пр. и зелена престилка на черни райета. Недалеч от мястото, където беше Идо, имаше огромен мангал, пълен с жарава и покрит със скара, голяма почти колкото решетка на прозорец. Там се печаха телешки котлети, които, опърлени на такъв силен огън, изпускаха апетитна миризма. „Котлети“, каза дон Хосе и в този момент видя да влиза един приятел, който навярно го беше забелязал и сигурно затова влизаше.

— Здравейте, приятелю Искиердо… Бог е с вас — каза Идо.

— Видях ви да минавате, маестро, и рекох: Викам… На бас, че ще направя лафа с адаша…

Въпросният седна безцеремонно и като сложи лакти върху масата, погледна втренчено своя адаш. Обикновените погледи сигурно не изразяват нищо, защото в сравнение с тях погледът на тоя субект беше като документ, изискващ почерпка. Идо беше тъй изискан, че трябваше да мине време, докато го покани, добавяйки едно много благоразумно изречение:

— Но да знаете, адаш, че имам само едно дуро… Тъй че не се отпускайте много…

Другият направи успокоителен жест и когато Тартера сложи приборите (ако чифтът ножове с кокалени дръжки, мръсната кърпа и солницата могат да се нарекат прибори) и попита какво ще е виното, смънка:

— Такова… Да не съм селяндур?… И таз хубава… Донеси от местното.

Идо дел Саграрио се съгласи с всичко това и продължи да наблюдава своя приятел, който приличаше на отегчен велик човек, с озлобен от непрестанните човешки битки характер. Хосе Искиердо минаваше за петдесетгодишен и беше снажен на ръст. Рядко можеше да се види такава красива глава като неговата и такъв благороден и мъжествен поглед. Приличаше повече на италианец, отколкото на испанец, и не е чудно, че в годините след 1873, при Реставрацията, беше любим модел на нашите най-прославени художници.