Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Жадна да го докосне, съпругата на Дофина сграбчи един кичур коса на главата му, едничкото, по което нямаше боя.

— Горкичкото, в какъв вид е!…

Изведнъж на Хуанин му се приплака. Вече не показваше езика си; само въздишаше.

— Но тоя господин Искиердо няма ли го? — обърна се Хасинта към Идо, като го отведе настрана. — Аз трябва да говоря с него. Къде живее?

— Госпожо — отвърна дон Хосе изискано, — вратата на жилището му е затворена… херметически, съвсем херметически.

— Ами искам да го видя, искам да говоря с него.

— Аз ще доведа до знанието му — отвърна посредникът на книги, който обичаше да употребява бюрократични форми, когато случаят го изискваше.

— Хайде да си вървим, че е късно — каза нетърпеливо Гилермина. — Ще дойдем друг път.

— Да, ще дойдем… Но да го измият… Горкото дете! Сигурно ужасно се измъчва с тоя пластир по лицето. Кажи, глупаче, искаш ли да те измият?

Питусо потвърди с кимване на глава. Огорчението му растеше и малко оставаше да се разплаче. Всички съседки признаха, че трябва да се измие; но някои нямаха вода, а други пък не искаха да я хабят за такава цел. Най-сетне една жена, наподобяваща циганка, с пола от перкал на листа, много ниска на ръст, с кърпа, паднала на раменете й, с лъскава коса и с грубо лице с цвят на теракота, изникна изведнъж и поиска да даде урок на съседките си пред госпожите. Тя каза, че има вода в излишък, за да измие и разбули туй ангелче. Поведоха го в комична процесия — то напред, обособено от чернилото си и с толкова стъпкано вече достойнство, че започваше да вие; отзад децата, вдигайки адска врява, а оная вещица с лъскавия перчем ги заплашваше, че ще ги напердаши, ако не се махнат с добро. Свитата изчезна по една тясна и много мръсна стълба, която започваше от ъгъла на коридора. Хасинта също би искала да се качи, ала Гилермина я притесняваше с бързането си.

— Мила, знаеш ли колко е часът?

— Да, ще си вървим… Доколкото зависи от мен, вече сме си тръгнали — казваше другата, без да помръдне от коридора, гледайки към покрива, на който не се виждаше нищо друго освен ужасният навес, където висяха кожите, поставени да съхнат. През това време основателката, въпреки голямата си припряност, завързваше бърз разговор с дон Хосе.

— Нали няма какво повече да вършите в къщи?

— Абсолютно нищо, госпожо. Вече са натъкмени последните топчета. Мислех сега да се поразходя и да глътна малко въздух.

— Разходките са ви от полза… Чудесно… Слушайте тогава; докато се разведрявате, ще ми направите една услуга.

— На ваше разположение съм, госпожо.

— Излизате на „Ронда“… Тръгвате надолу, като гледате фабриката за газ да остане от лявата ви страна. Разбирате ли?… Знаете ли къде е гарата „Пулгас“? Е, та преди да се стигне до нея, има един строеж… Зидарията е привършена и сега издигат един много висок комин, защото това ще бъде дъскорезница … Схващате ли? Няма да се заблудите. Та ще влезете и ще питате за пазача на обекта, който се казва Пачеко… също като мен. Ще му кажете: „Идвам за тухлите на доня Гилермина.“

Идо повтори като децата, които учат някой урок:

— Идвам за тухлите и тъй нататък.

— Собственикът на фабриката ми даде около седемдесет тухли, които са му в повече… Малко са, но на мен всичко ми върши работа… Е, вземате тухлите и ги отнасяте на моя обект… Те са за моята творба.

— За творбата? Каква творба?

— Човече, в Чамбери… Моят приют… Оглупял ли сте?

— Аха! Извинете, госпожо… когато чух „творба“, помислих, че е някаква литературна творба.

— Ако не можете наведнъж, отнесете ги на два пъти.

— Или на три-четири… Такова удоволствие ще ми достави… Ако се наложи, естествено, колкото тухли, толкова и пъти…

— А изпълните ли добре поръчката ми, разчитайте на една почти нова филцова шапка… Дадоха ми я вчера в една къща и аз я пазя за приятелите, които ми помагат… Значи ще го сторите? Днес — ти на мен, утре — аз на тебе. Хайде със здраве, със здраве.

Идо и жена му се разсипваха от любезности и изпратиха госпожите до входната врата. На улица „Толедо“ двете наеха един файтон, за да наваксат време, а благословеният Идо отиде да изпълни поръчението на основателката. Не беше деликатна мисия наистина, както той желаеше, но благотворителният принцип, съдържащ се в нея, превръщаше грубото във възвишено. Целия божи следобед нашият човек бе зает с пренасянето на тухлите и остана доволен, че нито една от седемдесетте не се строши по пътя. Задоволството, което пълнеше душата му, прогонваше умората, а радостта му се дължеше почти изцяло на това, че когато Хасинта го отведе за малко настрана, му беше дала едно дуро. Той не сложи монетата в джоба на жилетката си, където Никанора щеше да я открие, а в пояса, който увиваше около кръста си на голо, за да пази стомаха си. Защото нещата трябва да се уточнят… Това дуро, дадено настрана, далеч от лакомите погледи на другите от семейството, беше изключително за него. Такова бе желанието на господарката и дон Хосе бе помислил, че ще обиди своята благодетелка, ако го изтълкуваше другояче. Щеше да запази, значи, съкровището си и щеше да си послужи с всички средства на своята изобретателност, за да го уварди от погледа и ноктите на Никанора. Защото, ако тя го откриеше, боже опази!