Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Хвърляйки поглед към покрива, съпругата на Дофина видя на върха му нещо като сергия, в която се сушаха много кожи, черва и карантия. Оттам, носена от вятъра, идваше неприятна миризма. По неравните покриви се разхождаха котки със свиреп вид — слаби, с ъгловати челюсти, сънливи очи и настръхнала козина. Други пък слизаха в коридорите и се протягаха на слънце, но бяха диви котки, които живееха и даже се развъждаха горе, хранейки се с плъховете от сушилните.

Покрай двете дами минаха дрипави фигури — слепци, които почукваха с тояжки по пода; бяха и недъгави, носеха шапки от козина и войнишки панталони; имаха ужасни лица. Хасинта се притискаше до стената, за да стори път. Срещаха жени с кърпи на главата и сивокафяви шалове; те закриваха уста с ръка, обвита в дипла от шала. Приличаха на арабки-мавърки — не се виждаше друго от лицата им освен едно око и част от носа. Някои бяха привлекателни, ала повечето бяха слаби, бледи, шкембести и преждевременно състарени.

През отворените прозорчета заедно с миризмата на фританга 174 174 Ястие от пържени домати, тикви и чушки. — Б.пр. се промъкваше и скучната атмосфера на тези домове, долавяха се разговори с диалектно произношение със селяшко провлачване на крайните срички. Този начин на говорене у народа се е появил и в Мадрид от смесването между андалуския акцент, дошъл на мода от войниците, и арагонския акцент, който усвояват всички, които искат да си придадат мъжествен вид.

Ново препятствие — група деца пресече пътя им. Като ги видяха, Хасинта, а даже и Гилермина, въпреки че бе свикнала да вижда странни неща, останаха изумени и щяха да се изплашат от видяното, ако смеховете на децата не разпръснаха всякакво ужасяващо впечатление. Беше една банда диваци, съставена от двама дангалаци на около десет-дванадесет години, едно по-малко момиче и други двама хлапаци , чиято възраст и пол не можеше да се разбере: лицата и ръцете на всички бяха покрити с черни петна, навярно от вакса или японски лак, от най-силния. Един беше нарисувал резки по лицето си; друг — очила; трети — мустаци, вежди и бакенбарди, ала толкова несръчно, че цялото му лице сякаш бе въргаляно в мастилена утайка. Малчуганите като че ли не принадлежаха на човешкия род, а с туй проклето чернило, разтрито и размазано по лицето и ръцете, наподобяваха маймуни, дяволчета или адски изчадия.

— Проклети да сте!… — кресна дангалачката, когато видя онези ужасни лица. — Ама как сте се нагласили тъй, безобразници, нахалници, прасета, шопари!…

— В името на отца… — възкликна Гилермина, като се прекръсти — Ама видя ли?…

Децата наблюдаваха дамите онемели и с голямо вълнение, наслаждавайки се вътрешно на изненадата и ужаса, който със своите странни изражения предизвикаха у тия тъй префърцунени господарки. Едно от малките се опита да тури ръка на палтото на Хасинта, ала дангалачката се разписка:

— Махайте се, обесници, прасета, гадини… ще изцапате дамите с тия ръчища!

— Благословени господи! Приличат на канибали… Не ни докосвайте… Вие не сте виновни, а майките ви, че ви позволяват това… И ако не се лъжа, тези двамата дангалаци са твоите братя, момиче.

Двамата споменати се засмяха, показвайки бели като мляко зъби и по-червени от череши устни сред чернилката на лицата и заклатиха утвърдително дивашките си глави. Започваха да се чувствуват засрамени и не знаеха накъде да хванат. В същия миг от най-близката врата излезе някакво женище и като сграбчи едно от изпоцапаните момичета, вдигна фустите му и започна тъй да го налага по задните части, че плющенето се чуваше чак в предния двор. Не закъсня да се появи и друга разярена майка, която по-скоро приличаше на вълчица, отколкото на жена, и подхвана друг „сенегалец“ с безредни плесници, без да се страхува, че и тя ще се изцапа. „Хубостници, мърльовци, как сте се докарали.“ И начаса заизлизаха сърдитите майки. И стана една… Скоро по ваксата се затъркаляха сълзи, плач, който веднага ставаше черен. „Ще те убия, негоднико такъв, разбойнико…“ „Това са проклетите лакове, дето използва леля Никанора. Ама господи, боже мой, лельо Никанора, защо оставяте децата да…?“

Една от жените, които вдигаха най-много врява, млъкна, щом забеляза двете дами. Беше госпожа Идо дел Саграрио. Тя вече имаше по лицето си големи сенки и петна от същата вакса, а ръцете й бяха целите черни, та малко се смути пред гостите.

— Влезте, госпожи… намирате ме в най-жалък вид.

Гилермина и Хасинта влязоха в жилището на Идо, което се състоеше от една тясна гостничка и две вътрешни спални, още по-угнетяващи и мрачни. Там не липсваше традиционният скрин и щампата с Христос Всевластни , ни избелелите снимки на хора от семейството и на умрелите деца. Кухнята беше една студена дупка, в която имаше много пепел, обърнати гърнета, счупени делви и пълно със сухи парцали и прах корито за пране. В гостничката плочките тракаха под краката. Стените бяха като на въглищарница, а на някои места бяха оплескани с вар, поради което се получаваше много фантастична светлосянка. Човек би си помислил, че там бродят призраци или поне сенки от вълшебен фенер. Диванът в стил Виктория беше един от най-обезпокоителните мебели, които някой може да си представи. Беше достатъчно само да се погледне, за да се разбере, че не отговаря за сигурността на оня, който седне на него. Двата или трите стола бяха също съмнителни. Този, който изглеждаше по-добре, сигурно лъжеше. Хасинта видя закачени безразборно по фантастичните стени реклами от илюстровани издания, книжки от цигарена хартия и корици от американски календари, вече без листа, като мъртви години.