Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Каква паплач, господи! — възкликна дангалачката с негодувание на пазителка на общественото приличие, но това не даде ефект.

— Внимавайте къде ще застанете… Изчезвайте, изчезвайте!… А ти, въшко , прибери братчето си, че ще го смачкаме.

Тези нападки на един тъй ревностен авторитет бяха чути с най-нахално пренебрежение. Едно от сополанчетата тътреше коремче по пода, измъкнало четирите си лапички; другото вземаше пясък в шепи и миеше лицето си с него, много логично действие, тъй като пясъкът представляваше явно вода.

— Хайде, деца, махнете се от пътя — каза Гилермина, докато дангалачката разтуряше с крак простора за пране, крещейки:

— Безобразници, нямате ли къде другаде да играете? Ама че сган… — и се втурна напред, решена да разпердушини всяко препятствие, което се изпречи на пътя им.

Момиченцата грабнаха сополанчетата, както биха грабнали кукли, и слагайки ги на хълбок, полетяха по коридорите.

— Хайде — каза Гилермина на водачката си, — не им се карай толкова, че и тебе си те бива…

Тръгнаха по коридора и на всяка крачка — някаква пречка. Било мангал, който се разпалваше с железен кюнец върху жаравата, за да тегли; било купчина овчи кожи или рогозчици; я някоя кошница с дрехи; я някоя делва с вода. От всички отворени врати и прозорчета изскачаха гласове — караници или весела глъч. Виждаха се кухните с гърне върху жаравата, с корито за пране до вратата, а някъде в предната част на тясното жилище — и насъщният скрин със своята мушама, маслена лампа със зелен абажур, а на стената — нещо като олтарче от различни щампи, някоя семейна хромолитография, изрезки от проспекти или сатирични вестници и много снимки. Минаха край жилище, което беше и обущарска работилница, и ударите на чукчетата по подметките заедно с тананиканията на обущарите вдигаха дяволска шумотевица. По-нататък се чуваше неравномерното тракане на шевна машина, а навсякъде по прозорците се лепяха лица на любопитни жени. Тук се мерне болен, проснат на мизерния креват, там — семейство, което се кара високо. Някои от обитателите познаваха доня Гилермина и на места я поздравяваха. Другаде елегантната външност на Хасинта предизвикваше възхищение. Малко по-нататък се размениха хапливи и непочтителни забележки между две врати.

— Лельо Марина, видяхте ли я, носи цял диван на трътката си? Ха-ха-ха…

Гилермина спря, като погледна приятелката си:

— Не можеш да си представиш омразата, която изпитват тези хора към възглавничките. И при това показват едно… как да кажа, по-високо естетическо чувство от тия мързеливи французи, които измислят сума ти ненужни и глупави допълнения. Но тия подигравки на мен не ми минават.

Хасинта беше малко засрамена, но също се смееше. Гилермина отстъпи две крачки назад, като каза:

— Ей, госпожи, всяка да си гледа работата, и оставете на мира оня, който не ви закача.

После се спря до една от вратите и почука по нея с кокалчетата на пръстите си.

— Леля Севериана я няма — каза една от обитателките. — Иска ли госпожата да остави поръчка?

— Не, ще я видя друг път.

След като обходиха двете страни на главния коридор, проникнаха в нещо като тунел, в който също имаше номерирани врати; изкачиха около шест стъпала, предвождани неизменно от дангалачката, и се намериха в коридор над друго патио, много по-грозно, мръсно и тъжно от предишното. Сравнено с това, първото патио имаше нещо аристократично и можеше да мине за странноприемница за знатни фамилии. Между едното и другото патио, които принадлежаха на един и същ собственик и затова бяха свързани; имаше цяло социално стъпало, отразяващо дистанцията между тъй наречените слоеве. Жилищата на втория слой бяха по-тесни и мизерни от тези на първия; мазилката падаше на парчета и резките, оставени с пирон по стените, сякаш бяха направени с повече злоба; драсканиците с молив по някои врати — по-глупави и просташки, дъските — по-изтрити и мръсни; въздухът — по-развален; парата, която излизаше през врати и прозорци — по-гъста и отвратителна. Хасинта, която надничаше в някои домове по коридора, не беше виждала по-мрачни и вонящи жилища.

— Какво, страх ли те е, момичето ми? — попита я Гилермина. — Ами какво си мислеше ти, че това е театър „Реал“ или къщата на Фернан Нунес 173 173 Испански херцог, дипломат и политик (1778–1821), привърженик на Фердинанд VII, един от най-дейните защитници на абсолютизма. — Б.пр. ? Кураж! За да дойдеш тук, се изискват две неща — човеколюбие и здрав стомах.