Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Ама че си досаден! Нали знаеш, че бедният Пласидо си ляга между девет и десет. Трябва да е на крак в пет заранта, тъй като ходи да буди клисаря на „Сан Хинес“, който спи много тежко.

— И защото клисарят на „Сан Хинес“ е поспаливец, трябва аз да страдам? Да дойде Еступиня и да ми прави компания. Той е едничкият човек, който ме развлича.

— Синко, за бога, скрий тия ръце.

— Няма пък! Ако не дойде Росини, няма да ги скрия и ще се отвия целият.

Идваше Пласидо и му разказваше хиляди забавни неща, които, съжалявам, че не мога да възпроизведа тук. Понеже Хуан не се задоволяваше с това, искаше да се забавлява за негова сметка и като си спомнеше оня случай от живота на Еступиня, който му бяха разказали, настояваше:

— Пласидо, я разправи ни за това как си коленичил пред нощния пазач, като си мислел, че е предсмъртното причастие…

Като чуеше това, добродушният и словоохотлив старец се разстройваше. Отговаряше стеснително и отказваше с мънкане.

— Кой ти е разправил тая измислица?

Ненадейно Хуан изтърсваше:

— Ами я кажи, Пласидо, ти никога ли не си имал годеница?

— Гледай го, гледай го този Хуанито — казваше Еступиня, като ставаше да си върви, — днес му се приискала комедия.

Барбарита, която много ценеше своя добър приятел, се държеше настрана от тези шеги, които й досаждаха.

— Синко, не ставай такъв досаден… пусни Пласидо да си върви. Ти понеже си спиш чак до единайсет на обед, не се сещаш за оня, който става рано.

Междувременно Хасинта беше излязла за малко от спалнята. В приемната тя видя няколко души — Каса-Муньос, Рамон Вилюендас, дон Валериано Руис-Очоа и още някои — да говорят за политика с такова стреснато изражение, че по-скоро приличаха на заговорници. В будоара на Барбарита, в обичайния й ъгъл видя Гилермина да плете чорап от груба прежда. Насаме с нея тя й изложи плана си за следната сутрин. Щяха да отидат заедно на улица „Мира ел Рио“, защото Хасинта бе особено заинтересована да помогне на семейството на оня наивник, който прави абонаменти.

— После ще ви разправям, имаме да си говорим много.

Двете си шушукаха четвърт час, докато видяха да се задава Барбарита.

— Дъще, за бога, иди там. Откога те вика. Не се отделяй от него. Към Хуанито трябва да се отнасяме като към децата.

— Ама, жена, излизаш и ме оставяш така… И туй ми било душа! — кресна Дофина, когато видя съпругата си да влиза. — Ей че начин да се гледа болен! Никакъв… все едно, че съм куче.

— Мили мой, нали те оставих с Пласидо и майка ти… Прости ми, вече съм тук.

Хасинта изглеждаше весела, бог знае защо… Наведе се над леглото и започна да глези съпруга си, както би могла да прави това с едно тригодишно дете.

— Ах, какво дяволито ми е станало това дете!… Ще го напляскам… На — това за мама, това за тати, а това, голямото… за роднините…

— Сладурана!

— Та ти изобщо не ме обичаш.

— Хайде, подлизурке… ти не ме обичаш изобщо.

— Изобщо!

— Колко ме обичаш?

— Толкова.

— Малко е.

— Ами оттук до „Кибела“ 171 171 Мадридски площад с фонтан и скулптурен ансамбъл, изобразяващ Кибела („Велика майка на боговете“). — Б.пр. … не, до небето… Доволен ли си?

— Дя .

Хасинта застана сериозна.

— Оправи ми тази възглавница.

— Така ли?

— Не, по-високо.

— Добре ли е?

— Не, по-ниско… Великолепно! А сега ме почеши тук по плешката.

— Тук ли?

— По-надолце… По-нагорце… Там… силно… Ах, мило мое момиче, ти си безкрайно блаженство… Какво щастие е, че те притежавам…

— Когато си болен, ми казваш тия неща… Но ще ми платиш за всичко наведнъж.

— Да, аз съм негодник… Набий ме.

— На̀, на̀.

— Ухапи ме.

— Наистина ще те ухапя и ще си откъсна една мръвка.

— Ох, ох! Не толкова, по дяволите. Ако ни види някой…

— Ще си помисли, че съвсем сме оглупели — забеляза Хасинта, като се смееше някак меланхолично.

— Тези глупости не са за пред никого…

— Ще затвориш ли очи? Заспивай… нани…

— Туйто, искаш да заспя, за да хукнеш да навиваш тая маниачка Гилермина. Ти си виновна тя да се побърка напълно, защото я подклаждаш за зданието. Вече жадуваш да затворя очи, за да излезеш. Повече обичаш да си бъбриш, отколкото да стоиш при мене. Знаеш ли какво ще ти кажа? Че ако заспя, ти трябва да стоиш тук на пост, да гледаш да не се отвия.

— Добре, човече, добре. Ще стоя.

Той се унесе, ала веднага отвори очи и първото, което видя, бяха очите на Хасинта, впити в него с любящо внимание. Когато заспа наистина, часовият напусна поста си, за да изтича при Гилермина, с която й предстоеше един много интересен разговор.