Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Тя го избута към вратата, като се оглеждаше на всички страни да не би в приемната или в коридорите да има някой, който да е чул тези нелепости. Нямаше никой. Дон Хосе се разсипа да се покланя; ала не се смути, че го нарекоха луд.

— Ако госпожата не ми вярва — ограничи се да каже той, — може да го научи от махалата.

Тогава Хасинта го задържа. Искаше той да говори още.

— Вие казвате, че тоя Хосе Искиердо… Ама аз не искам да знам нищо. Махайте се!

Идо беше прекрачил прага и Хасинта затвори изведнъж, тъкмо когато той отваряше уста, за да добави може би някоя интересна подробност към своите разкрития. Дамата понечи да го повика. Струваше й се, че през дървото като през стъкло вижда трепкащия клепач на Идо и пуешкото му лице, което вече й беше омразно. „Не, няма да отворя… — помисли си тя. — Той е змия… Какъв човек! Прави се на луд, за да го съжаляват и да му дават пари.“ Когато го чу да слиза по стълбите, отново усети желание за още обяснения. Точно в този момент по стълбите се зададоха Барбарита и Еступиня, натоварени с пакети — покупки. Хасинта ги видя през шпионката и избяга към вътрешността на къщата, уплашена, че ще познаят по лицето й душевния смут, който бе предизвикал у нея оня проклет човек.

Как само се чувствуваше този ден, горкичката! Не разбираше какво й говорят, нито виждаше, нито чуваше нещо. Това беше почти физическа слепота и глухота. Змията, която се беше навила вътре в нея, от гърдите до мозъка й, изяждаше всичките й мисли и усещания и почти задушаваше вътрешния и живот. Искаше й се да заплаче, но какво щеше да каже фамилията, като я види потънала в сълзи? Ще трябва да обяснява повода… Не й липсваха силните и преходни реакции на всяка мъка, а когато дойдеше приливът на успокоение, чувствуваше кратко облекчение. Не, всичко беше измама, оня човек беше луд… Той е автор на некадърни романи и като не може вече да ги пише за читателите, опитва се да внесе в реалния живот плодовете на болното си от туберкулоза въображение. Да, да, да! Не може да бъде друго освен охтика на фантазията. Само в лошите романи се срещат тия изненадващи деца, които се появяват, когато трябва да се усложни сюжетът. Но ако разкритото от него можеше да бъде измислица, то можеше и да не е, и ето ти край на облекчението. Тогава змията вместо да се развие, още повече стягаше здравите си пръстени.

Този ден — дяволът си няма работа — Хуан беше много по-зле с хремата. Болният беше по-отегчителен и предвзет, отколкото можеше да си представи човек. Настояваше жена му да не се отделя от него и забелязвайки у нея някаква тъга, която й беше несвойствена, казваше сопнато: „Ама какво ти е, какво ти е, мила? Няма що, доволен съм… Аз съм се разкашкал тук като тесто, отегчен и в каинови мъки, а ти ми идваш сега с лице на съдия. Засмей се, за бога!“ А Хасинта беше толкова добра, че накрая правеше усилия да изглежда доволна. Дофина нямаше търпение да понася несгодите на една обикновена хрема и се отчайваше, когато започнеше една от ония броеници от кихания, които сякаш нямат край. Той упорито се мъчеше да избистри главата си и да се отърве от досадната слуз, като се секнеше гръмко и яростно.

— Имай търпение, синко — казваше майка му. — Ако беше някоя сериозна болест, какво щеше да правиш?

— Ами щях да се гръмна, мамо. Аз не мога да понасям това. Колкото повече се секна, толкова повече ми натежава главата. Омръзна ми да пия води. По дяволите тия води! Не искам повече буламачи. Стомахът ми стана на локва. А искате да имам търпение! Всеки ден имам търпение. Утре хуквам по улиците.

— Остава да те пуснем!

— Поне се смейте, разкажете ми нещо, разсейте ме. Хасинта, седни до мене. Погледни ме.

— Нали те гледам. Много си хубавичък с тая кърпа на главата, с червения си нос, с очите като домати…

— По-добре се подигравай. Тъй по̀ обичам… Все ще ти предам настинката си. Не, не искам вече карамели. С твоите карамели направи тялото ми на сладкарница. Мамо?

— Какво?

— Ще бъда ли здрав утре? За бога, имайте милост към мене, направете поносим живота ми. Изтезавам се. Потенето ме уморява. Разсъблека ли се, кашлям; облека ли се, къпя се в пот… Мамо, Хасинта, разсмейте ме; доведете ми Еступиня да се посмея малко с него.

Като остана отново сама със съпруга си, Хасинта се върна към мислите си. Тя го погледна иззад креслото, в което беше седнал. „Ах, как си ме измамил!…“ Защото започваше да вярва, че лудият беше казал истини. Безпогрешният усет на сърцето й подсказваше, че неприятната история с Питусо беше вярна. Има неща, които са неотвратимо верни, особено ако са лоши. Изведнъж горкичката съпруга бе обзета от свирепост, подобна на яростта на гълъбите, когато почнат да се бият. Виждайки съвсем близо до себе си главата на съпруга си, тя усети желание да го дръпне за косата, която се подаваше помежду гънките на копринената кърпа. „Побесняла съм — помисли си Хасинта, стискайки хубавите си зъби, — че е скрил от мен толкова сериозно нещо… Да има дете и да го изостави…“ Изведнъж всичко й се видя черно. Сякаш я обземаха гърчове. Оня непознат и тайнствен Питусо , онова творение на съпруга й, без да бъде, както се полага, и нейно творение, беше истинската змия, която се навиваше вътре в нея… „Но какво е виновно горкото дете?… — помисли тя, в миг преобразявайки се от благочестие. — Този, този измамник…“ Гледаше главата му и как й се искаше да му отскубне цял кичур коса, да го удари веднъж… Кой казва веднъж?… Два, три, четири пъти, та да се научи да не мами хората.