Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Не ще и дума. Не виждате ли, че тука няма кой да чете, а малцината, които четат, нямат пари?…

— То се знае — казваше Идо час по час, като мяташе жадни погледи наоколо, за да види дали пристига пържолата.

Хасинта влезе с блюдо в ръка. След нея дойде Блас със същата масичка, на която беше обядвал господарят, с прибори, салфетка, хлебче, чаша и бутилка вино. Идо погледна тези неща с неприкрито изумление на недояждащ си човек и се разтресе в нервен смях, сигнал, че приближава стихията на онова състояние, което той наричаше електричество. Хасинта пак седна до съпруга си и гледаше полуизплашено-полужалостиво нещастния дон Хосе. Той остави на пода папките и клака, който никога не се сгъваше, и се нахвърли на пържолите като тигър… Покрай дъвченето от устата му излизаха в безпорядък думи и фрази: „Много благодаря… Откровено казано, би било липса на възпитание да откажа… Не съм гладен, разбира се… Обядвал съм здравата… ама как да откажа? Много благодаря.“

— Забелязвам нещо, драги ми Хосе — каза Санта Крус.

— Какво?

— Че вие не дъвчете това, което ядете.

— О! Вие държите ли да дъвча?

— Не, аз — не.

— То е, защото нямам кътници… Ям като пуйките. Разбира се… тъй го смилам по-добре.

— А не пиете ли?

— Само половин чашка… Виното не ми понася, но много благодаря, много благодаря… — и колкото повече ядеше, толкова повече играеха клепачът и мускулът му, които сякаш вече окончателно бяха обявили бунт. По ръцете и тялото му се забелязваха много резки трепвания като от гъдел.

— Така, както го гледаш — каза Санта Крус, — има една от най-хубавите жени в Мадрид.

Той направи знак на Хасинта, с който искаше да каже: „Потрай, сега идва хубавото.“

— Наистина ли?

— Да. Той не я заслужава. Нали виждаш, че той е грозен сякаш нарочно.

— Жена ми… Никанора… — измърмори Идо глухо вече на последния залък. — Венера Медичи… атлазена плът…

— Така ми се иска да се запозная с тая прочута красавица!… — увери Хуан.

Дон Хосе беше оставил в чинията само кокала. След това изпусна една предълбока въздишка, сложи ръка на гърдите си и изрече с дрезгав глас:

— Само външна красота… Белосан надгробен паметник… Сърце, пълно с усойници.

Погледът му вдъхна такъв страх на Хасинта, че тя се опита със знаци да каже на съпруга си да го отпрати. Ала Хуан, искайки да се позабавлява още малко, заизмъчва безумието на този клет човек, за да излезе той вън от себе си.

— Я да видим, драги дон Хосе, какво можете да кажете за съпругата си, щом тя е светица?

— Светица, светица — повтори Идо с брада, опряна на гърдите, и мятайки към Дофина поглед, който на друго лице би бил свиреп. — Много добре, господине мой. А вие на какво се основавате, за да го твърдите без доказателства?

— Хорската мълва го казва.

— Ама хорската мълва се лъже — изкрещя Идо, като проточи шия и заръкомаха енергично. — Хорската мълва не знае какво тегли човек.

— Ама успокойте се, клети човече — осмели се да изрече Хасинта. — Нас не ни засяга, че жена ви е такава.

— Не ви засяга… — отзова се Идо с трагична интонация на пътуващ актьор. — Вече знам, че тези неща не засягат никого освен мене, опозорения съпруг, мъжа, който умее да сложи честта над всичко останало.

— Ясно е, че засяга предимно него — каза Санта Крус, измъчвайки го още повече. — Ама пък мек характер има този господин Идо.

— И за да можете, госпожо — добави нещастникът, като погледна Хасинта така, че я накара да потрепери, — да прецените справедливото негодувание на един почтен човек, знайте, че моята съпруга е… бл-у-у-у-дница.

Той каза тези думи с потресаващо ридание, като стана от мястото си и протегна и двете си ръце, както правят обикновено оперните басове, когато изричат проклятие. Хасинта закри лицето си с ръце. Повече не можеше да понася това неприятно зрелище. Повика прислужника, за да съпроводи несретния посредник на литературни произведения. Ала Хуан, който желаеше да се забавлява още, се мъчеше да го успокои.

— Седнете, господин дон Хосе, и не се възбуждайте толкова. Тези неща трябва да се понасят с търпение.

— С търпение, с търпение — възкликна Идо. В наелектризираното си състояние той винаги повтаряше последната фраза, която му се казваше, сякаш я дъвчеше, въпреки че нямаше кътници.

— Да, човече, няма друг начин, освен да се преглъщат тези хапове. Малко нагарчат, но в края на краищата, както се казва, човек свиква.

— Свиква. А честта, господин Санта Крус?…

И той пак забиваше брадичка в гърдите си, гледаше със скритите си в кухините очи и изведнъж примигваше като биковете, когато навеждат глава, за да нападнат. Брадавиците на шията му се наливаха с кръв така, че почти засенчваха червеното на вратовръзката. Приличаше на освирепял пуяк, възбуден от боя с друг пуяк.