Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Нали знаеш, че не приема — каза господарката и като взе от ръцете на Блас картичката, която той носеше, прочете: Хосе Идо дел Саграрио, посредник на национални и чуждестранни издания .

— Да влезе, да влезе веднага — нареди Санта Крус, скачайки от мястото си. — Той е най-забавният луд, който можеш да си представиш. Ще видиш как ще се смеем… Когато се изморим да го слушаме, ще го изгоним. Такъв знаменит тип!… Видях го преди няколко дни у Пес и там ни умори от смях.

Не след дълго в кабинета влезе един много мършав човек с болнаво лице, цялото осеяно с пъпки и циреи; с огненочервени и много твърди като косми на банник коси; с праисторически, много изтрити дрехи; с червена и разнищена вратовръзка; с разцъфтели ботуши. В едната ръка държеше шапката си — един claque 167 167 Сгъваем цилиндър. — Б.пр. от годината, в която тази част от облеклото е била изнамерена, първородният от клаковете , без никакво съмнение. В другата си ръка носеше вързоп с папки — проспекти за подписки на луксозни книги. Папките бяха тъй овехтели, че от нечистотията едва личеше златната украса по подвързията им. Тоя образ на мизерията в костюм на почтен човек направи тягостно впечатление на милостивата Хасинта, а още по-жалко й стана, когато го видя да поздравява вежливо и свободно като човек, свикнал на обноски в обществото.

— Здравейте, господин Идо… Много се радвам да ви видя! — каза му Санта Крус с престорена сериозност. — Седнете; кажете какво ви носи насам?

— Позволете… Искате ли „Прочути жени“?

Хасинта и съпругът й се спогледаха.

— Или „Жени от Библията“? — продължи Идо, показвайки папките. — Тъй като господин Санта Крус каза онзи ден у господин Пес, че желае да се запознае с изданията на барселонските издателства, които имам честта да представлявам… Искате ли „Прочути куртизанки“ , „Религиозни преследвания“, „Синове на труда“, „Велики изобретения“, „Езически богове“?…

— Стига, стига; не споменавайте повече заглавия и не ми показвайте повече папки. Нали ви казах, че не обичам книги по абонамент. Пратките се губят и човек ще се побърка… Предпочитам да взема някое пълно издание. Но не бързам. Сигурно сте уморен от толкова тичане насам-натам. Искате ли да пийнете една чашка?

— Много благодаря. Никога не пия.

— Не? Пък онзи ден, когато се видяхме у Хоакин, той казваше, че сте малко пийнал… ще рече, малко развеселен…

— Простете, господин Санта Крус — възрази Идо засрамен. — Аз не се напивам, никога не се напивам. Но по някой път, без да знам как и защо, ме обхваща някаква възбуда и ставам един такъв нервен и сякаш изпускам искри… наелектризирвам се. Виждате ли?… Вече съм така. Обърнете внимание, господин дон Хуан, и забележете как ми играе левият клепач и този мускул на ченето от същата страна. Виждате ли?… Представлението вече се захвана. Откровено казано, тъй не може да се живее. Лекарите ми казват да ям месо. Ям месо и ставам по-зле. Ето, вече съм като пружини на часовник… Ако ми позволите, ще се оттегля.

— Човече, не; починете си. Ще ви мине. Искате ли чаша вода?

Хасинта съжали, че Хуан не го пусна да си върви, защото мисълта, че тоя човек може да падне тук в гърчове и вдъхваше отвращение и страх. Тъй като Хуан настоя с чашата вода, съпругата му каза тихо: „Този нещастник е по-скоро гладен.“

— Я да видим, господин Идо — заяви дамата, — ще хапнете ли една пържолка?

Дон Хосе отговори мълчаливо с изражение на дълбока недоверчивост. Все по-странен изглеждаше погледът му и по-усилено трепкането на клепача и бузата му.

— Простете ми, госпожо… Тъй като ми се мае главата, не мога да си дам сметка за нищо. Вие казахте дали бих хапнал една…

— Една пържолка…

— Главата ми не може да прецени добре… Страдам от забравяне на имена и други неща. На кое казвате вие пържола? — добави той, като вдигна ръка към настръхналите си коси, през които паметта му изтичаше, а влизаше електричество. — Случайно туй, което вие наричате… не знам как си, не е ли едно парче месо с дръжчица, която е от кост?

— Точно! Ще повикам да ви я донесат.

— Не се безпокойте, госпожо. Аз ще повикам.

— Да му донесат две — каза господарят, наслаждавайки се на мисълта, че ще види как яде един гладуващ.

Хасинта излезе и докато беше навън, Идо говореше за злата си участ.

— В тази страна, господин дон Хуанито, не се покровителствуват науките. Аз, който съм бил преподавател в основното училище, аз, който съм писал развлекателни произведения, днес трябва да се посвещавам на посредничество на издания, за да занеса комат хляб на децата си… Всички ми казват: „Ако се беше родил във Франция, сега щеше да имаш хотел …“