Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Наследникът Санта Крус се смяташе за важна личност. Беше доволен, сякаш сам се беше създал и открил, че е добър. „Защото аз — казваше той, стараейки се да съюзи истината със скромността — не съм от най-лошата част на човечеството. Признавам, че има по-висши от мен същества — например жена ми; ала колко по-низши има, колко много!“ Неговата физическа привлекателност беше действително голяма и той самият го заявяваше в интимните си монолози: „Колко съм красив! Вярно казва жена ми, че няма друг по-хубав от мен. Горкичката, обича ме до полуда… И аз нея също, както е редно. Имам отлична фигура, обличам се добре, а и в маниерите и обноските, струва ми се… сме нещо.“ В къщи важеше само неговото мнение; той беше оракулът на семейството и пленяваше всички не само защото го обичаха и глезеха много, а и заради чародейното си въображение, заради онова благословено сладкодумие и умение да се харесва. Най-завладяна беше Хасинта, която не би се решила да твърди пред домашните, че бялото е бяло, ако любимият й съпруг твърдеше, че е черно. Тя го обичаше с истинска страст, като за това чувство немалък дял имаше неговата хубост и интелектуалните му проблясъци. За моралните съвършенства, които цялата фамилия откриваше у Хуан, Хасинта си имаше свои съмнения. Имаше ги и още как! Ала виждайки се сама на тази несигурна почва, тя се изпълваше с тъга и си мислеше: „Дали не се оплаквам без причина? Дали не съм, както уверяват, най-честитата жена и не съм го осъзнала?“

С тези разсъждения тя се бичуваше, за да уталожи своето безпокойство, както покайващите се бичуват плътта си, за да я накарат да се подчинява на духа. Не можеше да се примири единствено с факта, че няма дечица. „Защото всичко може да се понася — казваше тя — освен това. Ако имах дете, щях да се забавлявам много с него и нямаше да мисля за някои неща.“ От толкова размишления й се явяваха халюцинации и кошмари. Понякога нощем, в първия си сън, усещаше на гръдта си топлия допир на една устица, която суче. Събуждаше се стресната от този допир и с голяма мъка, че всичко е било илюзия, изпускаше едно „ах!“, а съпругът й отвръщаше от другото легло: „Какво ти е, детенце?… Кошмар?“ „Да, мили, един много лош сън.“ Ала не искаше да каже истината от страх, че Хуан ще й се надсмее.

Коридорите на голямата къща й се струваха мрачни само защото из тях не се чуваше тропкане на детски крачета. Ненужните стаи, предназначени за дечурлигата, когато ще ги има , й навяваха такава тъга, че в дните, когато се чувствуваше най-засегната от манията, тя не минаваше през тях. Вечер, като виждаше дон Балдомеро да се прибира тъй благодушен и весел с вечно засмяното си лице, облечен в най-фино черно сукно, тъй чист и румен, тя не можеше да не мисли за внуците, с които тоя господин трябваше да се сдобие, за да има логика в света, и си казваше: „Какъв дядо губят!“ Една вечер отиде много неохотно на театър в „Реал“. Цялото предишно денонощие бе прекарала у Канделария, чиято малка дъщеричка беше болна. В лошо настроение и сънлива, Хасинта искаше операта да свърши скоро; но за жалост произведението, нали е Вагнерово, беше много дълго. Според Хуан и всички хора с вкус музиката бе прекрасна, ала на нея изобщо не й харесваше. Тя направо не я разбираше. Не признаваше друга музика освен италианската; колкото по-ясна и изпълнена на орган, толкова по-добре. Настани „мострите си“ отпред и седна на последния стол отзад. Трите момичета — Барбарита II, Исабел и Андреа, бяха много доволни от това да чувствуват стрелкащите ги погледи на младоците от галерията и от ложите на мястото си, а понякога през бинокъла се улавяше по някой хубав поглед и от партера. Доня Барбарита я нямаше. Когато дойде четвърто действие, Хасинта почувствува отегчение. Поглеждаше често към ложата на съпруга си и не го виждаше. Къде ли беше? Докато мислеше за това, тя направи реверанс към Вагнер, като леко склони грациозната си глава към гърдите си. Последното, което чу, бе един красноречив откъс, в който оркестърът вдигаше шум, подобен на бръмченето, с което комарите ни развличат в летните нощи. Под тази приспивна музика дамата задряма с един от тия напрегнати и кратки сънища, при които мозъкът възпроизвежда действителността удивително релефно и пищно. Впечатлението, което тези летаргии оставят у човека, обикновено е по-дълбоко от онова, което оставят много явления от външния свят, възприемани от сетивата ни. Хасинта се намираше на място, което беше и не беше нейният дом… Всичко беше подплатено е бял сатен на цветя, който тя и Барбарита бяха видели предния ден у Собрино… Беше седнала на един „puff 160 160 Ниска табуретка с мека седалка (фр.). — Б.пр. “ , по коленете й се катереше едно много хубаво момченце, което първо докопваше лицето й, а след туй пъхваше ръка в пазвата й. „Недей, недей… Туй е аку… пфу!… Грозно нещо; то е за котето…“ Ала момченцето не разбираше от дума. Беше само по ризка от най-фино холандско платно и нежните му месца се плъзгаха по копринения пеньоар на майка му. Един пеньоар в стражарско синьо , който седмица преди това тя бе подарила на сестра си Канделария… „Не, не; това не… Недей… аку…“ А то все настояваше, беше досадно и хубавичко. Искаше да разкопчае пеньоара и да пъхне ръка. После заудря глава в гърдите й. Като видя, че нищо не постига, застана сериозно, така необикновено сериозно, че приличаше на мъж. Гледаше я с големите си живи и влажни очи, като изразяваше с тях и с устните си цялата безутешност на човечеството. Адам, изгонен от рая, не би гледал по-различно благото, което губеше. Хасинта искаше да се засмее, ала не можеше, защото малкият впиваше пламналия си поглед в душата й. Минаваше много време така — детето-мъж гледаше майка си и бавно размекваше нейната твърдост с мълнията на очите си. Хасинта усещаше, че нещо се скъсва вътре в нея. Без да знае какво върши, разкопча едно копче… После второ… Ала лицето и погледът на детето си оставаха неумолими, с оная красива сериозност, която ставаше страшна… Четвъртото копче, петото; всички копчета изскочиха от илиците си, карайки плата да стене. Тя обърка броя на копчетата, които разкопчаваше. Бяха сто, може би хиляда… И туй не помогна… Лицето на детето добиваше подозрителна неподвижност. Най-сетне Хасинта пъхна ръка в пазвата си, извади това, което желаеше момчето, погледна към него сигурна, че то ще се успокои, когато види нещо тъй вкусно и тъй хубаво… Напротив! Тогава хвана главата на момчето, притегли я към себе си и насила натика в устата му… Ала устата беше безчувствена и устните не шаваха. Цялото лице сякаш беше на статуя. Това, което Хасинта усети по тъй нежната част на кожата си, беше потресаващото съприкосновение на гипса, съприкосновение на грапава и прашна повърхност. Вълнението, което допирът предизвика у нея, я зашемети за известно време. След това отвори очи и си даде сметка, че тук са сестрите й; видя пъстрите завеси на сцената на театъра, гъсто притисналите се от двете страни на галерията хора. Тя малко бавно осъзна къде се намира, спомни си и за глупостите, които беше сънувала, и посегна към гърдите си с жест на срам и страх. Чу оркестъра, който все имитираше комарите, а като погледна към ложата на съпруга си, видя Федерико Руис — големия меломан, с отметната назад глава, с полуотворена уста, който с безгранична радост слушаше и се наслаждаваше на омайната музика на цигулките под сурдинка. Сякаш в устата му падаше струйка от най-финото и вкусно сладко, което човек би могъл да си представи. Мъжът беше изпаднал в екстаз. Дамата видя и други яростни меломани в ложата; ала макар да беше приключило вече и четвърто действие, Хуан не се появяваше.