Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Щом Гилермина докопа това, които не й достигаше, за да допълни сумата си, остави шиенето и си сложи наметалото. Като се сбогува с двете госпожи, тя бързо прекоси гостната.

— Дръжте я, дръжте я! — извика Морено. — Сигурно отмъква нещо. Господа, вижте дали не ви липсва часовникът? Барбара, под шала на църковната мишка се вижда вързоп… Тука нямаше ли сребърни свещници?

Сред веселата врява, която тези шеги предизвикаха, Гилермина излезе, като раздаваше на всички неземни усмивки, сякаш ги благославяше.

Веднага всички се нахвърлиха с настървение на сочната тема за отпътуването на краля. Всеки излагаше мнението си, като се мислеше едва ли не за пророк, сякаш през целия си живот само това бе вършил. Вилялонга вече виждаше дон Карлос да влиза в Мадрид, а маркиз де Каса-Муньос говореше за произволите на враговете на свободата , за червената и за бялата демагогия, като че ли ги виждаше нарисувани на отсрещната стена; бившият заместник-министър на вътрешните работи Саламеро съвсем ясно четеше в бъдещето името на крал Алфонсо 154 154 Алфонс XII (1857–1885), провъзгласен за крал на Испания в 1874 г., заел се дейно с умиротворяване на кралството, сложил край на карлистката война и в 1876 г. свикал Кортесите (испанския парламент) за изготвянето на нова конституция. — Б.пр. , а общинският съветник казваше, че алфонсизмът 155 155 Привързаност към някой от испанските крале на име Алфонс (в случая към Алфонс XII). — Б.пр. е още в мъглата на неизвестното . Самият Апариси и Федерико Руис пророкуваха на една и съща струна… Гледай ти! Те не се плашеха от републиката и сякаш предчувствуваха, че няма да се случи нищо. Лошото е, че ние сме много чувствителни и от всяка неприятност ни се струва, че небето ще падне върху нас. „Аз ви уверявам — казваше Апариси с ръка на гърдите, — че няма да се случи нищо, ама нищо. Вие си нямате идея какво представлява испанският народ… Аз отговарям за него; осмелявам се да отговарям с главата си даже…“ Морено не гадаеше, той само повтаряше: „Утре заминаваме за Лондон, да не би да стане напечено.“ Тоя богаташ-ерген парадираше, че е напълно лишен от чувство за родина и така се чуждееше, че нищо испанско не му харесваше: драматурзите, както и ястията, железниците, както и дребните индустрии — всичко му се струваше плачевно долнопробно. Обикновено заявяваше, че тук дюкянджиите не умеят да увият в хартия една либра от каквато и да е стока. „Вие купувате нещо и след като ви го премерят зле и ви вземат от скъпо по-скъпо, хартиената опаковка, която ви дават, се разваля по пътя. Няма какво да го увъртаме — ние сме толкова некадърна раса, че повече не може и да бъде.“

Дон Балдомеро отговаряше с оттенък на тъга нещо много смислено: „Да беше жив дон Хуан Прим!…“ Хуан и Саманиего се отделиха от кръга и побъбриха с Хасинта и доня Барбара, мъчейки се да разсеят страха им. Нямало да има нито стрелба, нито размирици… Вероятно нямало да се наложи и да се запасяват… А Барбарита вече мечтаеше за това. На следващата сутрин, ако нямаше барикади, тя и Еступиня щяха да се заемат с покупките.

Лека-полека гостите се разотидоха. Беше дванадесет часът. Апариси и Каса-Муньос тръгнаха към черната борса да научат новини и не пропуснаха случая на излизане отново да проявят своето съперничество. Официалният общински съветник беше така възбуден, че ноздрите му се разшириха, сякаш беше усетил миризма на бучиниш. Саламеро, който отиваше в министерството, поиска да отведе Дофина, ала той, уловен за ръка от жена си, отказа да излезе… „Жена ми не ме пуска.“

— Съименничке — каза Вилялонга, — ставате много антиконституционална.

Най-сетне домашните останаха сами. Дон Балдомеро и Барбарита целунаха децата си и отидоха да спят. Хасинта и съпругът й също си легнаха.

Малко след като си легнаха, Хасинта забеляза, че съпругът й вече спи дълбоко. Тя го наблюдаваше разсънена, вперила настойчив поглед от своето към неговото легло. Стори й се, че той говори насън… Но скоро се убеди, че това по-скоро бе нечленоразделно пъшкане на човек, заспал в неудобна поза. Мислите й около политиката, породени от разговорите тази вечер, скоро я напуснаха. Какво я интересуваше нея дали ще има република или монархия, дали дон Амадео ще си отиде, или ще остане? Сега повече я засягаше поведението на този неблагодарник до нея, потънал в дълбок сън. Защото за нея нямаше и съмнение, Хуан бе станал напоследък малко разсеян. Това, разбира се, родителите му не можеха да забележат по простата причина, че не виждаха Хуанито отблизо, както тя. Неверникът спазваше така безупречно външното приличие в къщи, че цялото му поведение можеше да се смята за напълно нормално и коректно. Към жена си се отнасяше тъй нежно, сякаш бе влюбен. Само тук зад тази врата се усещаха простъпките му; Хасинта единствена, основавайки се на отрицателни аргументи, можеше да развенчае ореола, който хората и фамилията слагаха на славния Дофин. Когато майка му казваше, че той е съпруг-образец — ей че мошеник! — съпругата не можеше да отговори на свекърва си нищо. С какво лице би й казала: „Ама какъв образец, не, госпожо; няма такъв образец и щом аз го казвам, значи го знам със сигурност.“