— Замълчи, всички знаят какъв си скъперник. Та аз не ти искам нищо, вариклечко, скръндза. Запази си своите каруци с камък, защото все ще ти ги сложат на кантара в деня на голямата последна сметка; вече знаеш — когато засвирят онези тръби и видиш, че кантарът ти се накланя към скъперничеството, ще речеш: „Господи, махни тези каруци с камък и чакъл, че ме потапят в ада.“ А всички ще отговорим: „Не, не, не… натоварете го, че е много лош.“
— Като сложа на другото блюдо едрите и дребните монети, които ми измъкна, ще се спася — каза й Морено, като се смееше, и я помилва по лицето.
— Не ми се подмилквай, племенниче. Или мислиш, че това ще те спаси, велики мизернико, лихварино, дето си пълен с пари — повтори Гилермина с тон и усмивка на доброжелателна шега. — Какви мъже сте! Все повече ламтиш, събаряш един квадрат стари къщи, за да направиш къщи за показ и да изкараш душите на бедните.
— Не обръщайте внимание на тази църковна мишка — отбеляза Морено и седна между Барбарита и Хасинта. — Тя ме разорява. Ще трябва да замина за някое село, защото не ме оставя да живея. Не мога да бъда небрежен. Обличам се аз в къщи… усещам някакво шумолене, нещо като стъпки на крадци: поглеждам, виждам една неясна фигура, надавам вик… Това е тя, мишката, която е влязла и се промъква между мебелите. Колкото и бързо да притичах, моята скъпа леля вече ми бе претърсила дрехите на закачалката и бе отнесла всичко, което имаше в джоба на жилетката ми.
Основателката, обхваната от неудържима веселост, се смееше от цялата си душа.
— Слушай, негоднико — каза тя, подсушавайки сълзите, които бяха бликнали в очите й от смях, — пред тебе с добро не върви. Ама който те надвие, синко… нали знаеш поговорката: „Който те надвие, отива право в рая.“
— А ти ще отидеш в затвора…
— Затваряй си устата, глупако, и не ме издавай, че ще бъде по-лошо за тебе…
Този диалог, който обещаваше да бъде много разгорещен, не продължи, защото от гостната повикаха Морено с решителна настойчивост. От кабинета се чуваше глъчката на оживен говор — смесица на няколко възбудени гласа, между които ясно се различаваха гласовете на току-що влезлите Хуан, Вилялонга и Саламеро.
Морено отиде там, а Гилермина, която още се смееше, казваше на приятелките си:
— Той е един голям ангел… Нямате представа от какво божествено тесто е замесено сърцето на този човек.
Барбарита не миряса, докато не се осведоми за причината на суматохата, настанала в гостната. Отиде да види и се върна с клюката:
— Мили, кралят се маха.
— Какво говориш!
— Дон Амадео, уморен от разправии, хвърля короната си през прозореца и казва: „Вървете да досаждате на друг.“
— Всичко е от бога! — възкликна Гилермина, като изпусна една въздишка, и невъзмутима се върна към работата си.
Хасинта мина в гостната повече за да види съпруга си, който този ден не беше обядвал в къщи, отколкото да научи новините.
— Слушай — каза й скришом Гилермина, като я задържаше, и двете се гледаха хитро, — и двайсет дуро да му измъкнеш, е достатъчно.
— На борсата не се знаеше нищо. Аз го узнах на черната борса в десет часа — каза Вилялонга. — Отидох в казиното да занеса новината и когато се върнах отново там, консолидираните 150 150 Става дума за консолидирани заеми или такива с определени източници за изплащане. — Б.пр.
вървяха по двадесет.
— Ще ги видим и по десет, господа — каза маркиз де Каса-Муньос с хамлетов глас.
— Банката — по сто седемдесет и пет!… — възкликна дон Балдомеро, поклащайки глава и забивайки в земята мрачен поглед.
— Извинете, приятелю, по сто седемдесет и два — поправи го Морено-Исла. — И ако вие искате да купите моите по сто и седемдесет, още сега ги пускам. Не искам повече книжа от милата родина. Утре се връщам в Лондон.
— Да — каза Апариси и направи пророческа физиономия, — защото тая работа, дето ще се забърка сега тук, няма вече да се повтори.
— Господа, да не бъдем чувствителни — заяви маркиз де Каса-Муньос, който обичаше да владее положението с поглед отвисоко. — Този добър господин, а и как няма да е, се е уморил и е казал: „Дотук.“ В неговия случай аз бих сторил същото. Ще има някаква размирица; ще си има малко република; но вие знаете, че нациите не умират.
— Ударът идва отвън — заяви Апариси. — Предвиждах това. Франция…
— Да не смесваме въпросите, господа — каза Каса-Муньос с физиономия на парламентарист. — И ако трябва да говоря откровено, ще ви кажа, че мене не ме плаши републиката; мене ме плаши републиканизмът.
Читать дальше