Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Той изгледа всички, за да види как им се беше понравила фразата. Не щеше и дума, че тя беше посрещната с одобрение.

— Господин маркиз — заяви Апариси, подтикван от скъперничество, — испанският народ е достоен народ… който в момент на опасност умее да застава…

— А какво общо има едното с другото? — скочи маркизът ядосан, сразявайки своя противник с убийствен поглед. — Не смесвайте въпросите!

Апариси, собственик, а официално общински съветник, беше човек, който се перчеше, че слага точката върху „и“-то; но неговото самодоволство не минаваше пред маркиз де Каса-Муньос, нетърпящ да му се налагат, и беше способен да тури точка даже и върху „хаш-а“. Между двамата имаше едно негласно съперничество, което се проявяваше в надпреварата да подхвърлят синтезирани наблюдения за всичко. Дълбоката антипатия беше едничкото, което понякога обединяваше тези двама атлети на мисълта в духовното им единоборство. Вилялонга, който беше много дяволит наблюдател, уверяваше, че е открил между Апириси и Каса-Муньос антагонизъм или конкуренция в изговарянето на подбрани думи. Състезаваха се кой да говори по-изискано и ако маркизът се въртеше все около „внедрявам“, ad hos, sui generis 151 151 Своего рода, своеобразно (лат.). — Б.пр. и други латински термини, веднага другият напрягаше мозъка си и извличаше оттам такива отбрани фрази, като „навързване на идеите“ . Понякога изглеждаше победител Апариси, говорейки, че това или онова било „прекрасният идеал “ на народите; но Каса-Муньос се засилваше и като кажеше desideratum 152 152 Предмет на постоянно желание или най-достойното да бъде пожелано. — Б.пр. , правеше на пух и прах своя противник.

Вилялонга разправяше и се кълнеше, че преди години бил чувал Каса-Муньос, когато още не бил маркиз, да говори нелепости като тая, че вратите били херметически отворени; ала това не можеше да се докаже. Като оставим шегата настрана, можем да кажем, че маркизът беше твърде забележителна личност, много обикновен и много приветлив в обноските си, чудесен в отношенията си към семейството и приятелите си. Маркизът бе на едни години с дон Балдомеро, ала на него те не му отиваха тъй добре. Зъбите му бяха изкуствени, а боядисаните му бакенбарди имаха карминен отблясък, контрастиращ с небоядисаната му коса. Апариси, по-млад от него, бе човек, който се перчеше с малък крак и с хубави ръце; имаше румено лице, кестеняв мустак, увиснал по китайски, големи очи и една от тия плешивини на главата, която за своите притежатели бе диплом за интелигентност. Най-характерното у вечния общински съветник беше изражението на лицето му: като на човек, който мирише нещо много неприятно. Това се дължеше на някаква контракция на назалните мускули и на горната устна. Колкото до останалото, бе добър човек, не дължеше нищо никому. Притежавал бе склад за дървен материал и се говореше, че по едно време е турил точката върху „и“-то на боровите гори на Балсаин. Беше човек без образование и… работата е, че… тъкмо защото не беше образован, обичаше да се прави на такъв. Хитрецът Вилялонга разправяше, че преди години Апариси употребявал израза на Галилей „е pur si muove“ 153 153 „И все пак се върти“ (ит.), думи на Галилей пред съда на инквизицията, когато го карали да се откаже от учението за въртенето на Земята. — Б.пр. , ала горкичкият не знаел истинското му значение и мислел, че прочутата фраза означава „за всеки случай“. Тъй го чуваха да казва неведнъж. „Изглежда, че няма да вали; но ще взема чадъра “е pur si muove" ."

Хасинта сграбчи съпруга си за ръката и го отведе малко настрана.

— Е, какво, дете , има ли барикади?

— Не, мила, няма нищо. Успокой се.

— Няма ли пак да излезеш тази нощ?… Знай, че много ще се страхувам, ако го направиш.

— Тогава няма да изляза… Какво… какво правиш?

Смеейки се, Хасинта плъзгаше ръката си по хастара на сюртука му, като търсеше вътрешния джоб.

— Ах, исках да видя дали мога да ти измъкна портфейла, без да ме усетиш…

— Виж я ти, джебчийката…

— Ами! Не съм… Това прави добре Гилермина, която измъква песети от жилетката на Маноло Морено, без той да усети… Я да видим…

Хасинта, вече хванала портфейла, го отпори.

— Ще се разсърдиш ли, ако ти взема тази банкнота от двайсет дуро? Трябва ли ти?

— Не, разбира се. Вземи колкото искаш.

— За Гилермина е. Мама и даде две, а не й достига малко, за да може да плати утре наема на приюта за тримесечието.

Дофина стисна много разчувствуван и двете й ръце и смачка банкнотата, която беше в тях.