Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Започна с това, че се присъедини към няколко благородни госпожи, нейни приятелки, които бяха основали дружества за домашни помощи, а малко след това Гилермина изпревари своите другарки. Те го правеха от суета, понякога без желание; тя работеше с пламенна енергия и в това отиде половината от наследството й. След две години такъв живот я видяха да се отказва напълно от обличане и труфене, както според модата се труфеха госпожите. Възприе семплия костюм от черен меринос, наметалото, тъмния шал, когато биваше студено, и едни хлабави и грозни сукнени обуща. Такъв щеше да е нейният вид през всичките й останали дни.

Благотворителното дружество, към което принадлежеше, не се нагаждаше към предприемчивия дух на Гилермина, тъй като тя искаше да отиде по-нагоре, като опита наистина трудни и невъзможни неща. Тогава нейните заложби на основателка се проявиха и изплашиха всички ония господа, които не можеха да излязат от ограничеността си. Някои нейни приятелки решиха, че е луда, защото било истинско безумие да се мисли за основаване на приют за сирачета и че още по-голяма лудост било да вярва, че ще се подсигури с постоянни средства. Ала неизтощимата инициаторка не губеше кураж и приютът бе създаден , като през първите три години на своето трудно съществуване се издържаше с част от рентата, която беше останала на Гилермина, и с даренията на богатите й роднини. Ала не щеш ли, институцията взе да расте; набъбваше и се разширяваше, като човешките страдания и нуждите й се повишаваха в потресаващи пропорции. Дамата заложи остатъка от наследството си; след това се наложи да го продаде. Благодарение на роднините си не се видя във фаталното положение да изкара на улицата питомците на приюта да просят милостиня за себе си и за самата му основателка. И в същото време тя продължаваше да раздава периодически значителна милостиня на бедните хора от районите на приюта и болницата; обличаше много деца, даваше дрехи на старите, лекарства на болните, храна и различни помощи на всички. За да не прекъсне тези помощи и да продължи да издържа приюта, бе принудена да търси нови средства. Къде и как? Приятелите и роднините бяха вече толкова експлоатирани, че ако се дръпнеше още малко струната, лесно можеше да се скъса. Най-щедрите започнаха да правят кисела физиономия, а скъперниците казваха, че ги няма в къщи, когато трябваше да дадат вноската си.

— Настъпи момент — каза Гилермина, прекъсвайки работата си, за да разкаже случая на няколко приятели на Барбарина — нещата съвсем да се объркат. Съмна се оня ден, а двайсет и трите божи дечица, които аз бях събрала като зайчета в една ниска и влажна къщица на улица „Сарсал“, нямаха какво да ядат. Този ден можеха да изкарат как да е, ама следващият? Аз нямах вече нито пари, нито пък имаше кой да ми ги даде. Дължах не знам колко си фанеги 145 145 Насипна мярка, равна на 55,5 кг. — Б.пр. боб, дванайсет дузини цървули, толкова си ароби масло; оставаше ми да заложа или да продам вече и броеницата. Братовчедите, които ме измъкваха от толкова затруднени положения, вече бяха сторили и невъзможното… Беше ме срам да ги моля отново. Племенникът ми Маноло, който обикновено е моят утешител, беше в Лондон. И да допуснем, че братовчед ми Валериано затъкнеше двайсет и трите ни гърла (с моето двайсет и четири) за няколко дни, как щях да се оправя след това? Не, не, налагаше се да обърна земята, но да намеря пари по друг начин и чрез други средства.

Този ден бе за мен изпитание. Беше Разпети петък и седемте меча, господа мои, бяха забити тука… През главата ми минаваха мълнии. Аз се нуждаех от една идея, и освен от нея — от кураж; да, от кураж, за да се впусна… Изведнъж усетих, че тоя тъй желан кураж прониква в мене, ама един страхотен кураж, като тоя на войниците, когато се хвърлят срещу вражеските оръдия. Грабнах мантилята и изтичах на улицата. Вече бях решена и, вярвайте, сияех от радост, защото знаех какво трябва да сторя. Дотогава бях искала от приятелите; от този момент щях да искам от всяка жива твар, щях да ходя от врата на врата с протегната ръка… Внезапно се появих в дома на една чуждестранна херцогиня, която не бях виждала през живота си. Тя ме прие с известно подозрение; взе ме за интригантка, но мене какво ме засягаше? Даде ми милостиня; и веднага, за да се престраша и изпия горчивата чаша наведнъж, два дни без спиране изкачвах стълби и дърпах звънци. Едни ме препращаха на други, а не искам да ви разказвам за униженията, затръшнатите врати и срамовете, които си спечелих. Ала блажената манна падаше капка по капка… Не след дълго видях, че работата върви по-добре, отколкото очаквах. Някои ме приемаха почти въодушевено, ала повечето си оставаха хладни, мънкаха извинения и търсеха причини, за да не ми дадат и един сантим. „Виждате ли, има толкова задължения… не пада пара… правителството взема всичко с данъците…“ Аз ги успокоявах: "_Пет сантима, само пет сантима_ ми трябват " И тук ми даваха петте сантима , там — едно дуро, другаде — банкнота от пет или десет песети… или пък нищо. Но аз бях толкова доволна от себе си. Ах, господа, този занаят е много рискован. Един ден се качих в стаята, която някой ми беше препоръчал. Тая препоръка бе една глупава шега. Та чукам, влизам и ми изскачат три-четири вещици… Ах, боже мой, бяха пропаднали жени!… Аз, като виждам това… първото, което ми хрумна, бе да хукна да бягам. „Ама не — си казах, — няма да си отида. Да видим дали ще измъкна нещо и от тях. Мила, обсипаха ме с оскърбления, а едната влезе вътре и се върна с метла, за да ме бие. Какво мислите, че сторих? Да се уплаша? Ами! Вмъкнах се по-навътре и им казах четири истини… ама добре казани… Хубавичък характер си имам аз!… Та, повярвайте, измъкнах им пари! Чудете се, чудете се… Най-безсрамната, тая, дето ми излезе с метлата, на втория ден дойде у дома да ми донесе един наполеон.“