Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

От всички хора, които влизаха в този дом, най-сърдечно посрещана от цялата фамилия Санта Крус беше Гилермина Пачеко, която живееше в съседство, леля на Морено-Исла и братовчедка на Руис-Очоа, двамата главни съдружници на бившата банка „Морено“. Верандите на двете къщи бяха тъй близко, че през тях доня Барбара се свързваше с приятелката си — едно леко почукване по стъклата беше достатъчно, за да се установи връзката.

Гилермина влизаше в този дом като свой, без етикет, без всякакъв фасон. Вече си имаше постоянно място в будоара на Барбарита — един нисък стол, и още със сядането си започваше да плете чорап или да шие. Винаги носеше със себе си голям вързоп или кошче с ръкоделие; надяваше си очилата, хващаше инструментите и вече не спираше цялата вечер. И да имаше, и да нямаше хора в другите помещения, тя не мърдаше от мястото си, нито пък имаше нещо общо с някого. Постоянните домашни приятели като маркиз де Каса-Муньос, Апариси или Федерико Руис я гледаха вече както се гледа нещо, което е винаги на едно и също място и не може да бъде на друго. Приходящите и домашните се отнасяха с уважение, почти благоговейно към знатната дама, която беше като коледна фигурка, дребна и миловидна; с доста побеляла коса, макар и не толкова, колкото косата на Барбарита; с розови бузи, със засмяна уста, със спокойна и остроумна реч и с прескромно облекло.

В някои дни ходеше да обядва там, сиреч да сяда на масата. Хапваше малко супа, а от останалото само поклъвваше. Дон Балдомеро обикновено се сърдеше и й казваше: „Миличка моя, когато искаш да постиш, не идвай у дома. Забелязвам, че не опитваш онова, което най обичаш. Не ми разправяй приказки на мен. Аз имам добра памет. У баща ми съм те чувал да казваш неведнъж, че обичаш пъдпъдъци, сега тук има, а не ги опитваш. Нямаш апетит!… За това човек винаги има апетит. И виждам, че не докосваш хляба… Хайде, Гилермина, че ще си развалим приятелството…“

Барбарита, която познаваше своята приятелка, не й досаждаше като дон Балдомеро, оставяйки я да яде колкото иска или нищо да не яде. Ако случайно на масата биваше дебелият Арнайс, той си позволяваше някои доброжелателни закачки по отношение на онези прастари начини за святост, състоящи се в гладуване. „Туй, което влиза през устата, не вреди на душата. Казал го е самият свети Франциск Салски 144 144 Френски прелат (1567–1622), епископ на Женева и основател на ордена на визитацията; празник — на 29 януари. — Б.пр. .“ Госпожа Пачеко, която си имаше готови отговори, не си замълчаваше, а отговаряше остроумно на всички шеги, без някога да се разсърди. Приключеше ли обедът, сътрапезниците се разпиляваха — едни да пият кафе в кабинета и да играят карти, други да образуват що-годе оживени и сплетнически групи, а Гилермина — на своето ниско столче и с премятащите се игли. Хасинта сядаше до нея и много често участвуваше в тези тъй приятни на сърцето й занимания. Гилермина правеше камизоли, панталони и пеньоари за своите сто и кусур деца от единия и другия пол.

Всичко, което се отнася до тази именита дама, най-добре от всеки го знае Саламеро, който е женен за една от щерките на Руис-Очоа. Той ни обеща да напише биографията на своята известна сродница, когато тя умре, а междувременно няма нищо против да дава всякакви данни, каквито му поискат, или да коригира достоверно версиите, които общоприетото мнение бе пуснало относно подбудите, предопределили у Гилермина преди двадесет и пет години страстта към благотворителност. Някой бе казал, че нещастна любов я тласнала първо към благочестие, а после към пропагандна и войнствуваща благотворителност. Ала Саламеро уверява, че това мнение е колкото глупаво, толкова и лъжливо. Гилермина, която била хубава и дори мъничко високомерна, никога не била имала любовни връзки и ако ги е имала, не се знае абсолютно нищо за тях. Това е тайна на сърцето и, пазена с гробно мълчание. Това, което фамилията допуска, е, че смъртта на майка й я е впечатлила толкова, че ще да е решила като онзи, който решил да не служи повече на господа, които могат да умрат . Тая несравнима жена не бе родена за съзерцателен живот. Беше мечтателен, действен и предприемчив темперамент; дух със свои собствени идеи и с мъжка инициативност. Дисциплината в материалната област не й тежеше; но в духовната — да, поради което никога не помисли да влезе в някой от повече или по-малко суровите религиозни ордени, които има в католическия свят. Не се признаваше за достатъчно търпелива, за да се затвори и да припява цял ден погребални песни, нито пък да бъде войник в доблестните ескадрони на ордена „Сестри на милосърдието“. Тъй живият пламък, който гореше в гърдите й, не й вдъхваше пасивно подчинение, а инициативна действеност, която трябва да се разгърне на свобода. Тя притежаваше непреклонен характер и една съкровищница от заложби да командува и от способности да организира, които биха искали да притежават някои мъже, ръководещи съдбините на света. Беше жена, която, като си науми нещо, върви право към целта си като стрела, с велико постоянство и без някога да свърне по пътя си, без да губи за миг дори сили, винаги непреклонна и спокойна. Ако по този прав път срещнеше трънаци, тя ги стъпкваше и — напред с окървавени крака.