Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Господарке, не може. Много надълбоко са… ама много надълбоко.

— А не може ли да се вдигне тази плоча? — предложи тя, стъпвайки здраво на нея.

— Тази плоча ли? — повтори Деограсиас, като се изправи и погледна господарката си, така както се поглежда човек, в чийто разум се съмняваме. — За можене… като се уведоми кметството… Заместник-кметът господин Апариси е наш съсед… Ама…

И двамата наостриха отново уши.

— Вече не се чува нищо — забеляза Деограсиас, оглупявайки още повече. — Удавили са се.

Дръвникът му с дръвник, не знаеше какъв удар с кама нанесе на господарката си с тези думи. Хасинта обаче вярваше, че чува стенанието. Но това все пак не можеше да продължи така. Тя започна да осъзнава огромното несъответствие, което съществуваше между величието на нейното състрадание и нищожността на предмета, на който го посвещаваше. Дъждът се засили и в гърловината се вливаше вече един набъбнал поток, който сякаш правеше гаргара, като се блъскаше в стените. Хасинта хукна към къщи. Нервите й бяха тъй опънати, а сърцето й — тъй угнетено, че свекър й, свекърва й и съпругът й я помислиха за болна; тя страда цялата нощ от неизразимо неприятното усещане, че постоянно чува онова „ми-и-и-и“ от гърловината. Наистина това беше глупост, може би нервна изопнатост; ала тя не можеше да се уталожи. Ах! Ако свекърва й узнаеше от Деограсиас за случилото се на улицата, колко щеше да се подиграва! Хасинта се засрамваше предварително и почервеняваше, щом само си представеше как ще влезе Барбарита и в своя ехиден стил ще каже: „Но, дъще, значи е вярно, че си накарала Деограсиас да се завира в каналите, за да спаси някакви подхвърлени деца?…“

Тя разказа случката с котенцата само на съпруга си, при условие, че ще пази тайна . Хасинта не можеше да крие нищо от него и изпитваше особено удоволствие да му доверява дори и най-лекомислените глупости, които минаваха през главата й относно оная натрапчива мисъл за майчинство. А Хуан, който беше много разбран, се отнасяше снизходително към тези бълнувания на вакантната обич или на бездетното майчинство. Тя се осмеляваше да му разказва всичко, което й се случваше. Много неща, които посред бял ден не се решаваше да каже, ги казваше в съпружеската интимност и самота; защото там те попадаха като в калъп; защото така се казваха без усилие, сякаш от само себе си; защото, най-сетне, коментарите за потомството имаха за нещо като основа подновяването на вероятностите за него.

Лошо правеше Барбарита, твърде лошо, като се подиграваше с манията на снаха си. Като че ли тя нямаше своя мания, и то каква! Разбира се, превъзхождаше много Хасинта, защото самата тя можеше да задоволи и да осъществи поривите си. Беше отдадена на порока си и се пресищаше от жадуваните наслади, докато снахата страдаше ужасно, че никога няма да притежава онова, за което копнееше. Задоволяването на желанията толкова побъркваше едната, колкото липсата на удовлетвореност — другата.

Барбарита беше смахната на тема покупки. Тя упражняваше изкуството заради самото изкуство; сиреч — покупката заради самата покупка. Купуваше просто заради удоволствието да купува, за нея нямаше по-голяма наслада от това да направи обиколка по магазините и да влезе после в къщи, натоварена с неща, които, макар и да не бяха излишни, не бяха и абсолютно необходими. Ала никога не излизаше от границите, които й определяха нейните парични възможности, и тъкмо в това беше голямото й изкуство на богата търговка.

Тоя порок имаше и своите извратености, защото госпожа Санта Крус ходеше не само в богатите магазини, а и на пазарите и обикаляше от край до край бараките на площадчето „Сан Мигел“, птичарниците на улица „Каса“ и сергиите за крехко телешко на тясната и стръмна уличка „Сантяго“. Доня Барбарита беше така известна в своята страст, че продавачките си оспорваха знатната клиентка и вдигаха помежду си голяма врява заради предпочитанията й.

Както по пазарите, така и в магазините тя си имаше един неоценим помощник, един съгледвач, който поемаше тая дейност, сякаш в нея бе спасението на душата му. Това беше Пласидо Еступиня. Тъй като живееше на улица „Кава де Сан Мигел“, още щом станеше от сън при първите утринни зари, той хвърляше един орлов поглед на бараките на площада. Слизаше, когато хората още правеха утринното си посещение в таверните и в амбулантните кафенета и хвърляше по едно око на сергиите, осведомявайки се за състоянието на пазара и за търсенето. След това, добре загърнат в наметката си, той отиваше в „Сан Хинес“, където понякога пристигаше, преди клисарят да отвори вратата. Поразговаряше се с набожните дами, които са го изпреварили; някои от тях, донесли каната с шоколад и спиртничето, вече закусваха под самия портик на църквата. Щом тя се отвореше, всички се мушваха вътре толкова бързо; сякаш отиваха да заемат мястото си на едно много посещавано представление, и започваха литургиите. Барбарита пристигаше чак за третата или четвъртата; щом я видеше да влиза, Еступиня се преместваше бавничко, плъзгайки се като сянка от скамейка на скамейка, и заставаше до нея. Доня Барбарита се молеше тихо, като мърдаше устни. Пласидо трябваше да й каже много неща и накъсваше молитвата си, за да й ги изстреля на части.