Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Абонаментът, който направиха в Кралския колизей за един сезон в главна ложа, бе идея на дон Балдомеро, комуто никак не му се слушаха опери, ала искаше Барбарита да ходи на тях, за да му разказва, като си лягат, или след като са си легнали, всичко, което беше видяла там. Оказа се, че Кралският не привлича много Барбарита, ала тя прие с удоволствие, за да ходи Хасинта. Тя на свой ред наистина нямаше голямо желание за театър, но много се зарадва, че ще може да води неомъжените си сестрички, защото, горкичките, ако не беше тъй, нямаше да припарят никога там. Хуан, който беше голям любител на музиката, имаше ежедневен абонамент с шестима приятели за една висока предна ложа.

Госпожи Санта Крус не привличаха вниманието в театъра и ако някой поглед паднеше на ложата, той биваше за хубавелките, настанени симетрично най-отпред като на витрина. Обикновено Барбарита сядаше на предния ред, за да оглежда с бинокъла наоколо, та после да разкаже на Балдомеро не само какви са били декорите и съдържанието на операта, а и нещо повече. Двете омъжени сестри — Канделария и Бенигна, ходеха от дъжд на вятър. Хасинта — почти винаги, но се забавляваше много малко. Тая галеница на бога, който я обкръжи с нежност и добруване в най-здравословното, красиво и спокойно място на тази долина на скръбта, имаше навик да казва с жаловит глас, че не я влечало нищо . Облазяваната от всички завиждаше на всяка бедна и боса жена, минала по улицата на ръце със сукалче, увито в дрипи. Очите й изтичаха по децата, каквито и да са — богати, облечени по моряшки и водени от английските си гувернантки, или бедни сополанковци, увити в жълт бархет, мръсни, с пърхот по главата и парче олигавен хляб в ръката. Тя си мечтаеше да има не само едно дете, а да се види обкръжена от цяла сюрия — от бъбривия и палав петгодишен шмекер до няколкомесечното кърмаче, което само се смее като глупаче, суче и стиска юмручета. Отчаянието й се проявяваше на всяка крачка — било когато срещнеше някой орляк деца, които отиват на училище със своите плочи и вързоп опарцаливени книги, било когато насреща й изскочеше някое рано съзряло просяче, покрито с парцали, което, за да събуди състрадание, показваше неприкритите си меса и босите си изпонапукани крака. А като видеше учениците от монашеското училище с галонирана униформа и ръкавици, толкова чистички и пременени, че приличаха на малки кавалери, тя ги изяждаше с очи. Момиченцата, облечени в розово или небесносиньо, които играят в кръг по булевард „Прадо“ и които приличат на живи цветчета, паднали от дърветата; малките беднячки, които увиват главите си в дупчести шалове; ония, които правят първите си стъпки на вратата на някой дюкян, опирайки се о стената; ония, които сучат от пазвата на майките си, поглеждайки с крайчеца на окото човека, който се приближи да надзърне; палавниците, които щръклеят из улиците или някое празно място, замеряйки се с камъни и късайки дрехите си за отчаяние на майките си; момиченцата, които по време на карнавал се обличат по народному и се поклащат на място, с ръка на кръста; ония, които просят за светия кръст; източилите се, които си служат вече с бастун и печелят награди в колежите, и ония, които на следобедните театрални представления надават вик на най-интересната сцена, разсейвайки актьорите и разярявайки публиката… Всички, с една дума, я интересуваха еднакво.

И копнежът по майчинството завладяваше по такъв начин душата й, че скоро в нея започна да се притъпява способността да оценява облагите, от които се ползуваше. Те останаха незабелязани от нея, както е незабележимо за всички същества основното условие за живот — атмосферата. Ама какво правеше господ, че не пратеше поне едно от дечицата, които имаше безброй там някъде? За какво мислеше негово божие величество? А на Канделария, която едва намираше с какво да живее — по едно всяка година!… И нека дойде някой да каже, че има равенство на небето… Да, бива си я справедливостта там, горе… да… вече го виждаме… От толкова мислене Хасинта понякога приличаше на мономанка и трябваше да прибягва до здравия си разум, за да не издаде безумството на духа си, което кажи-речи стигаше до смехория. И какви странни неща й хрумваха!… Мъката й се прекъсваше по най-странен начин и след дълги промеждутъци на спокойствие се появяваше поривиста и остра като хронична болест, която постоянно дебне, за да нападне, когато най-малко се очаква. Понякога една незначителна дума, която чуваше на улицата или у дома си, или погледът върху някой предмет тутакси запалваха в главата й пламъка на натрапчивата мисъл, причиняваха й болка в гърдите и един необясним страх.