Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Госпожо — каза й Идо, като взе това, което му се даваше. — Много съм благодарен за добрините ви, но уви, госпожата не знае, че аз съм гол… искам да кажа, че тези дрехи, които нося, се разпадат по тялото ми… И, разбира се, ако госпожата има някои стари панталони на дон Хуан.

— А, да… ще потърся. Елате пак.

— Защото госпожа доня Гилермина, която е тъй добра, ни подпомогна с талони за месо и хляб, а на Никанора даде едно одеяло, което ни дойде като божия благословия, защото в леглото се покривахме с моите и нейните дрехи върху чаршафите…

— Не се безпокойте, господин Саграрио, аз ще ви набавя някоя запазена дреха. Вие имате ръста на мъжа ми.

— И за моя голяма чест… Много благодаря, госпожо; но нека ми повярва госпожата, казвам ви го с ръка на сърцето — по-добре биха ми дошли детски дрехи, отколкото мъжки, защото за мен няма значение, че съм гол, само децата ми да са облечени. Аз имам само една риза, която Никанора, разбира се, ми пере в определени нощи, докато спя, за да си я облека сутринта… но то няма значение за мен. Нека децата ми да са топло облечени, а мен да ме порази някоя пневмония.

— Аз нямам деца — каза дамата с такава мъка, с каквато той каза „нямам риза“.

Хасинта се учудваше колко разсъдлив беше посредникът на книги. Не забеляза у него никакъв признак от предишните странности.

— Госпожата няма деца… Много жалко! — възкликна Идо. — Бог не знае какво върши… А аз питам: щом госпожата няма деца, за кого са децата? Както казвам… тоя господин бог може да е колкото си иска мъдър, но аз няма да му простя някои неща.

Това се стори тъй остроумно на Хасинта, та тя помисли, че пред нея е първият философ на света и му даде още милостиня.

— Аз нямам деца — повтори тя, — но сега си спомням. Сестрите ми имат…

— Хиляди и хиляди благодарности, госпожо. Няколко топли дрешки като тия, дето онзи ден доня Гилермина раздаде на децата на моите съседи, няма да ни дойдат зле.

— Доня Гилермина е раздала на съседите, а на вас не?… А, не се безпокойте, аз хубаво ще й се накарам.

Насърчен от това доказателство за благосклонност, Идо взе да става доверчив. Той се придвижи няколко стъпки навътре в приемната и като сниши глас, каза на господарката:

— Доня Гилермина раздаде няколко вълнени връхни дрешки, чорапи и други неща, ала на нас не ни се падна нищо. Най-доброто бе за децата на стрина Хоакина и за Питусо 169 169 Питусо — бебко, хлапе (исп.). — Б.пр. , онуй момченце… не знае ли госпожата?, онуй хлапенце, което държи при себе си съседът ми Пепе Искиердо… един порядъчен човек, също толкоз несретен, колкото и аз. Не искам да му отнема предимството на Питусо . Разбирам, че най-доброто трябва да се падне на него като на роднина.

— Какво говорите, човече? За кого говорите? — рече Хасинта, подозирайки, че Идо се наелектризира. И наистина, стори й се, че забелязва симптоми на трепкане на клепача.

— Питусо — продължи Идо, ставайки още по-доверчив и снишавайки още повече гласа си — е едно тригодишно момче, много хубаво, но от друга страна, дете на една Фортуната, развалена жена, госпожо, много развалена… Аз я видях един път, само един път. Хубавица, ама много луда. Моят съсед ми разправи всичко… Та, както казах, горкият Питусо е много хубав… подвижен е като живак и такъв палавник… Спечелил е цялата махала. Аз го обичам като моите деца. Господин Пепе го прибрал, не знам откъде си, защото майка му искала да го подхвърли.

Хасинта беше тъй зашеметена, сякаш някой я бе ударил по главата. Слушаше думите на Идо, без да успее да му зададе въпроси. Фортуната, Питусо … не е ли това някаква чудатост, странност, родена от мозъка на тоя романист?

— Ама дайте да видим… — каза господарката най-сетне, като почна да се съвзема. — Всичко това, дето ми разказвате, истина ли е или е ваша измишльотина?… Защото на мен ми казаха, че вие сте писали романи и поради това, че сте ги писали в недояждане, сте си изгубили ума.

— Аз се кълна на госпожата, че туй, което казах, е пресветата истина — възрази Идо, слагайки ръка на гърдите си. — Хосе Искиердо е сериозен човек. Не знам дали госпожата го познава. Имаше златарница на улица „Консепсион Херонима“, едно голямо заведение… Специализирано в подаръци за домакини… Не зная дали там се роди Питусо; виж, това, което знам, разбира се, е, че е син на вашия съпруг, господин дон Хуанито де Санта Крус.

— Вие сте луд! — възкликна дамата в порив на гняв и мъка. — Вие сте шарлатанин!… Вървете си!