Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Ама, жена, какво правиш там зад мене? — промърмори той, без да обръща глава. — Казвам ти, че днес сякаш си оглупяла. Ела тук, мила.

— Какво искаш?

— Мило мое момиче, направи ми една малка услуга.

От тази нежност цялата ярост на Хасинта се изпари заедно с желанието да го цапардоса. Тя стисна, зъби, заобиколи го и застана пред него.

— Бъди тъй добричка да ми сложиш второ одеяло. Мисля, че малко съм се простудил.

Хасинта отиде да търси одеяло. По пътя си казваше: „В Севиля той ми разказа, че се опитал да й помогне. Поискал да я види и не можал. Мама се помина; изтече време; не узнал повече нищо… Както е истина, че бог ми е отец, така и аз трябва да разбера колко истина има в това и ако… (тя се задавяше, като стигнеше до това), ако е вярно, че децата, които не му раждам аз, му ражда друга…“

Като му слагаше одеялото, тя рече:

— Покрий се добре, подлецо.

И на Хуанито не му убягна сериозността, с която го произнесе. Не след дълго той отново възприе галения тон:

— Хасинтиля, скъпо мое момиче, ангел мой, ела тук. Вече не обръщаш внимание на непристойното си съпруженце.

— Радвам се, че се познаваш. Какво искаш?

— Да ме обичаш и да ме глезиш много. Аз съм такъв. Признавам, че съм непоносим. Слушай, донеси ми подсладена вода… хладичка, нали? Жаден съм.

Като му даде вода, Хасинта пипна челото и ръцете му.

— Мислиш ли, че имам температура?

— На печено пиле. Имаш само сприхавост. По-лош си и от децата.

— Слушай, миличка, агънце, когато дойде „Ла Кореспонденсиа“ , ще ми я прочетеш. Иска ми се да разбера как се развива Салмерон. После ще ми прочетеш „Ла Епока“ . Колко си добра! Гледам те и не вярвам, че имам за жена серафим като теб. И че никой не може да ми отнеме тази печалба… Какво щеше да стане с мен без теб… болен, пребит!…

— И то каква болест! Да, щом се оплакваш, няма да остане…

Доня Барбара влезе, като каза авторитетно:

— В леглото, дете, в леглото. Вече е нощ и ще се простудиш в креслото.

— Добре, мамо, отивам в леглото. Нали не мога да гъкна, само се подчинявам на тиранката си… По-нисък съм и от тревата. Блас, Блас… ама къде изчезна този проклет човек?

Пресвета Дево, колко се бориха, за да го сложат да легне. За тяхно щастие те го вземаха на шега.

— Хасинта, сложи ми една копринена кърпа на гърлото… Мила, не стягай толкова, че ще ме удушиш… Остави, остави, ти не умееш. Мамо, ти ми сложи кърпата… Не, махнете ми я; нито една от двете не знае да връзва кърпа. Ама що за схванати хора!

Минава известно време.

— Мамо, дойде ли „Ла Кореспонденсия“ ?

— Не, синко. Не се откривай. Скрий тия ръце. Хасинта, покрий му ръцете.

— Добре, добре, вече са скрити. Да ги скрия ли още? Искате да се задуша! Сложили сте ми цял сандък отгоре! Хасинта, махни това, че тежестта ме смазва… Но, мила, не толкова, изтегли по-нагоре пухения юрган… тилът ми е леден. Мамо, казвам ви, че вършите всичко неохотно. Тъй никога няма да оздравея. А сега отивате да вечеряте. И сам ли ще остана с Блас?

— Не, глупчо, Хасинта ще вечеря тука с тебе.

Докато жена му вечеряше, той нито за момент не престана да й досажда:

— Ти не се храниш, ти нямаш апетит; с теб става нещо, ти криеш нещо… Мене ти няма да ме заблудиш. Откровено казано, човек никога не може да бъде спокоен… като все мисли дали няма да се разболееш. Ами трябва да се храниш, направи едно усилие… За да ме накараш да страдам ли не ядеш?… Ела тук, глупавичката ми, сложи главичката си тука. Че аз не се сърдя, че аз те обичам повече от живота си, още сега бих подписал договор за доживотна хрема, за да те видя доволна… Дай ми малко от тая калвила 170 170 Вид испанска напитка от ябълка. — Б.пр. … Много е хубава! Нека да ти посмуча пръста…

Пристигнаха домашните приятели, които имаха навик да идват понякога вечер.

— Мамо, в името на Христа, не ми довеждай тук Апариси… Сега го избива на очевидно… очевидно отгоре, очевидно отдолу. Ако ми го доведеш, ще го изгоня с ритници.

— Хайде, не говори глупости. Може да влезе да те поздрави, ала веднага ще излезе. Кой влезе сега?… А! Струва ми се, че е Гилермина.

— И нея не искам да виждам. Ще ми дотегне с нейното здание. Ама че щуротия! Тая жена е луда. Снощи страшно ми досади с това, че успяла да измъкне дъски от шест реала по трийсет и осем всяка, а гредите от стъпка и четвърт — по шестнайсет реала стъпката. Забърка ми един такъв миш-маш от стъпки, че ми стъпка главата. Не ми я вкарвайте тука. Не ме интересува по колко вървят недопечените тухли и черчеветата… Мамо, застани на пост и тук да не влиза друг освен Еступиня. Нека дойде Пласидо, та да ми разправи за славното време, когато ходел на черния вход на Хил Имон да прави контрабанда и в криптата на „Сан Хинес“ да си разкървавява плътта с бич… Нека дойде, та да му река: „Дърдорко, дай си лапата.“